Да се родиш ли, да не се ли…

Нали се сещате за онези страшно забавни и прозорливи герои, които още не са родени? Онези, които знаят повече за света от нас, имат мнение, чувство за хумор и ясни позиции. Ако повдигате вежди подозрително, значи не сте ги срещали, но не за друго, а понеже те наистина са рядък екземпляр. Такъв е обаче чакащият своето раждане във „В черупката“ на Иън Макюън.

Дали човек е затворен в орехова черупка или околоплодни води, пак може да е владетел на простора и център на Вселената. Шекспир го знае, затова и Макюън му отдава почит с новия си роман, препратките са много, асоциациите са неизбежни. Интертекстуалността и екзистенциалността не са за сметка на симпатичния хумор на ембриона, който мъдро и зряло разсъждава за световните политически проблеми, докато междувременно отправя и саркастични забележки към другите действащи лица. Имаме цели трима души, които изобщо не мислят за съществото, което е на път – това са майката Труди, бащата поет Джон и брат му Клод.

Докато четях, виждах книгата като пиеса, има всички предпоставки за това. Завесата се вдига със зловещ план, който Шекспир би аплодирал. Бъдещето е несигурно и страшно, а още по-жестокото е, че е така представено пред човек, който още не е напускал утробата на майка си. А и се опитва всячески да им каже – спрете, нека си спестим тази покъртителна трагедия, докато още можем.

Светът на възрастните е движен от пари, насилие, неизлекувани травми и лъжи, те са толкова увлечени в проблемите си, че отхвърлят нашия герой още в деветия месец.

Има ли нещо по-ужасно от това?

 "Влюбените стигат до първата си целувка не само с копнежи, но и с белези. Невинаги търсят изгода. Някои се нуждаят от убежище, други са устремени само към хиперреалността на екстаза, заради която са готови да ръсят възмутителни лъжи или да правят нерационални саможертви. Рядко обаче се питат от какво имат нужда или какво желаят. Паметта не съхранява добре миналите провали. Детството прозира през кожата на възрастния, за добро или за зло. Както и законите на наследствеността, които обвързват личността. Влюбените не знаят, че няма свободна воля. Не съм слушал достатъчно радиопиеси, за да науча нещо повече, но от песните заключавам, че през декември влюбените не се чувстват като през май, че да имаш утроба, може да се окаже неразбираемо за онези, които нямат, и че обратното също е вярно."

Пъкленият план на Труди и Клод или ще се осъществи, или не, а може би няма значение, защото покрай цялото му планиране лъсват някои неприятни истини, основната е, че във всеки от нас има една сянка. Онази, за която много е писал Юнг, част от несъзнателната психика, съдържаща изтласкани недостатъци, слабости и инстинкти.

Понякога не само близките ни, но и ние самите се изненадваме, сепваме се от представата, която сме имали, и вече не се питаме да бъдем ли, да не бъдем ли, а просто „защо?“.

Говорещият ембрион, както го наричах мислено, е онзи ням свидетел, подобно на публика в театър, който вижда всичко толкова ясно, но и печално осъзнава тежестта на своята безпомощност. Каквото и да каже или направи, ще е глас в пустиня, защото, ако човек е тръгнал към (само)унищожение, нищо не може да го спре освен една евентуална съвест.

Шокиращо е колко трезво може да разсъждава един ембрион, докато майка му се налива с вино и прави секс. Той се носи из околоплодните води, изпаднал в най-разнообразни тежки размисли, безсилен и смутен от представата, която има за света и с която съвсем скоро ще трябва да се сблъска на живо, когато напусне „черупката“ и излезе незащитен при възрастните, от един затвор в друг, малко по-просторен. Сартр твърди, че всичко е измислено, освен как да се живее, с което няма как да не се съгласим, особено след прочита на „В черупката“.

А ако искаш да опознаеш и големия майстор на шведското кино Ингмар Бергман, ето три начина да го направиш