Клишетата за „домашна употреба” и какво се крие зад тях

Семействата са странна работа. Години наред прекарваме в опити да избягаме от тях, а след университета се чудим как по-бързо да се приберем вкъщи. Може би защото в квартирата се притесняваме да пуснем бойлера заради високите сметки , а у дома сякаш винаги имаме течаща гореща вода. Но най-вече защото „у дома” е просто… ами „у дома”. Колкото повече години минават обаче, толкова по-рядко намираме сили и време да запалим колата и да влезем в ролята на персонажа от песента на Крис Риа Driving Home For Christmas. И ако певецът просто „няма търпение да види тези лица”, не за всички пребиваването у дома е толкова лесна задача.

Попаднем ли в старите ни стаи със снимки , на които носим раздърпани дънки, а веждите ни са като на Фрида Кало във всеки един неин период – ние отново ставаме деца.

Това обаче може да ни накара да заметем под килима навиците ни от „външния свят“, сексуалността ни и дори личностите, които сме станали. И от над 30-годишни бохеми, за които пиенето на бутилка уиски за Нова година си е нещо напълно нормално, изведнъж се превръщаме в 16-годишни невинни чеда на Майката Земя, непознаващи ни алкохол, ни цигари, ни секс за една нощ. Какво обичаме да казваме в отговор на безспирните родителски въпроси, за да ги зарадваме, и какво всъщност се крие зад това?

Разбира се, че се справям с парите!
Често родителите ни си представят апокалиптични картини, в които ние живеем в тесни квартири, наподобяващи мухлясали килери, с лазещи по стените хлебарки и малко търкалящ се в хладилника сух комат хляб. Често картината е много… е, подобна на тази, макар и в не толкова ужасяващи размери. Никой обаче не иска да казва, че вече на почти 30 не може да се справя с парите, затова  им описваме картини на луксозни жилища, последен модел плазма и хладилник с размерите на гараж, които сме закупили с последната си заплата. А всъщност няма нужда от това. На нашите години родителите ни също не са се къпали в хазната от злато на Чичо Скрудж, а кредити плащаме всички.

Мисля за деца вече
Истината е че 70% от нас последният път, когато сме мислили за деца, е било в контекста на нещо подобно: „Това дете няма ли да спре да крещи! Боли ме главата!”…докато ядем шкембе в „О, Шипка” след петък вечер.

Отивам до магазина за малко бисквитки
Бисквити не сме яли от последния път, когато малко преди отпуската колегата ни напуши и умирахме за сладко. Повечето пъти всъщност „отскачаме” до магазина не толкова за „нещо сладичко”, а за да изпафкаме набързо един фас.

Искаш ли още малко вино? Не, благодаря!
Не знам защо и дали е само при мен, но изпитвам страшна неловкост да пия пред родителите ми.

Сякаш всяка глътка изглежда като сто и когато ми предложат „още малко”, аз казвам: „не, не, не” , все едно съм член на Сектата на мормоните и строг въздържател, клел се върху Библията и Стената на плача да не близнe ни глътка алкохол.

Ще взема със себе си мой близък приятел/моя близка приятелка (съквартирантка)
Често прибиращите се у дома хора с различна сексуална ориентация трябва да се подложат на ужасяващата дилема дали да изкарат празника с любимия си човек или да бъдат със семейството си,  което няма и представа за тези му предпочитания. Затова се измислят идиотски сърцераздирателни истории от рода на: „Една моя много близка приятелка ще празнува съвсем сама Коледа, защото родителите й живеят в Африка, а тя няма пари дори за празничната питка, ще стои сама у дома на свещи, защото не си е платила тока, и е на прага на самоубийство. Може ли да я взема у дома?”.

Всичко ни е наред
Когато бяхме деца – нашите родители бяха като супергерои. Те притежаваха свръхспособностите да разбират още преди да сме прекрачили прага, че сме пушили тайно цигара зад лавката или че има нещо гнило в бележника ни. Сякаш четяха мисли и знаеха точно какво ни боли и от кого ни боли.  И знаеха как с едни вкусни пържени картофки и касета от видеотеката да ни помогнат да забравим всичко.  Сега всичко, с което се занимаваме и ни тежи, ни изглежда толкова, толкова сложно, че предпочитаме да заметем под килима това, което ни тормози с едно простичко: „Всичко е наред”, дори ако светът наоколо се разпада. Има обаче и друг начин. Последния път реших все пак да споделя, че внезапно съм останала без работа, заради което и нашите изпаднаха в паника, зададоха 100 въпроса, описаха катастрофичните последствия, които може това да има, а на мен ми се наложи да ги убеждавам, че в крайна сметка не е чак толкова трагично и даже станалото си има и добрите страни. В крайна сметка просто убедих себе си в това. И се успокоих. И това ако не е свръхсилата отново в действие!

Виж ъпгрейднатите коледни традиции.