Навърши своите 70, а ние се реем...

Пиша този текст на 21 септември, точно когато Стивън Кинг навършва 70 години. Вечер е, градът е тих стаята ми още повече. Готова съм да премина през целия вълшебен ужас, а накрая кожата ми ще е настръхнала, защото от Кинг може да изтръпнеш по онзи кошмарен начин, който те кара да се чувстваш жив.

Мисля, че ако някой започне, бързо ще загуби битката да намери по-четен автор от него през 80-те години. Той безпощадно и устойчиво издълбава своя път като най-големия писател на ужаси в света. Книгите му са двойна заплаха и обещано клеймо – безупречно съдържателно написани и смислово изпипани от най-първичното ниво да ужасяват читателя. Това е автор, който с върховете на пръстите си докосва струните на собствените ни неврози, реални или въображаеми образи, които будят страх в нас до такава степен, че четейки го, често се налага да заспиваш на светната нощна лампа.

Всеки негов ред от десетки различни книжни тела всъщност е като кръвоносен съд, който се влива в една обща система. Вампирите, които се намират в Джурисъмс Лот, изолираността, представена в „Сиянието“, бясът, присъщ на Куджо, са все по-близо един до друг, отколкото далеч. Той реално не пише за откъслечни неща, които да те уплашат, а за всичко, което може да го направи.

Изведнъж се обръщаш назад и осъзнаваш, че изминаха 30 години от издаването на романа „То“ и 27 години след като Pennywise удари телевизионните екрани. Това е, както се казва цикълът, който настъпва сега, за да започне всичко отначало.

Това начало ме хваща с мисли за написания разказ през 1982 г. – The Body, с екранизация Stand By Me, който разкрива първата ми, основната настройка и паралел с „То“. Отново имаме група приятели в детска възраст, които намират нещо, което трябва да пазят в тайна и дълбоко засяга техния живот – не само като деца, но и като възрастни.  Страховете не са с времево ограничение, те са с нас много след като престанем да бъдем деца. А изобщо някога преставаме ли? Същите тези ужасяващи мисли често задържат главите си в живота ни, често се проявяват по много по-различни, много по-сложни начини.

Гледайки новата екранизация на „То“, си спомням защо не трябва да се задоволяваш с филм и да грабнеш книгата. Под кориците на романа се намира историята за вледеняващата красота на детството,  всички по-специални елементи като приятелствата, които изглежда, че ще продължат вечно, дни и живот, които ще бъдат завинаги без болка и проблеми. Въпреки големия си литературен обхват не мога да се сетя за много автори, които могат да уловят какво е да си дете по-добре от Кинг. Той поднася недвусмислени изводи и чрез думите му ни позволява да си спомним вълнението, неудобството, способността да се смеем истински и упорито дори на най-тъпите неща. Но не всичко е забавно, има насилници, има чувство на неадекватност и изолация. Това не е просто история на ужасите, всъщност е по-малко ужас и повече за наближаване на онази възраст, когато мълниеносно трябва да пораснеш. Изправяш се срещу проблемите, но колкото повече те те плашат, толкова по-големи стават, а в сравнение с тях ти си миниатюрен.

Това не е книга просто за страшните моменти, а четиво, което ни позволява да преживеем най-мощното време в нашия живот – нашето детство. Много по-подробно се докосваме до  живота на младите (и по-късно възрастния им вариант)  Бил, Ричи, Стан, Бев, Еди и Майк (The Loser's Club) и в същото време съживяващото се проклятие в град Дери.

За да съм честна, колосалната дължина на книгата, която е около 1200 страници, не се усеща заради главите, които те карат да се страхуваш най-много, а те са доста. В рамките на страниците обаче има много стойност отвъд ужаса и носталгията играе голяма роля в удоволствието от четенето. Ще ви харесат тези деца, те ще ви напомнят за онова себе си и вашите приятели от детството, както и факта, че животът на възрастните рядко се развива по начина, по който сте мислили. С прелистването настъпва един абсолютно естествен процес на резониране между персонаж – читател.

Пътят на децата ясно показва, че някои от тях са станали успешни, но не непременно щастливи. Страховете им – по-дълбоките страхове, а не по-ярко визуалните ужаси на младостта им – не са избледнели. Те все още се страхуват да бъдат узурпирани, сами, да не би да бъдете забравени или подложени на злоупотребата, която са преживели като малки. Дълбочината на мъките, които те преживяват като деца, е достатъчно голяма, за да разберем напълно и непоколебимо: това не е роман за страшни клоуни и гигантски паяци, макар и двете да са огромна част от съдържанието. По-страшна е дълбочината на болката, която тийнейджърите са принудени да изстрадат.

Истинският клоун живее във всеки от нас, ние си имаме по едно „То“ под кожата, една изрисувана маска, която смразява кръвта. Още от деца и все повече като възрастни знаем, че никоя екранизация не може да е толкова добра, колкото истинският ужас, който са способни хората да създават и преживяват чрез въображението си.
Шапки долу за Кинг, който още ни кара да се реем.

„Литературен петък“ е нова рубрика, в която всяка седмица две  запалени по литературата дами ще ни поднасят селекции, анализи и ревюта на книги,които са се прокраднали покрай високите им критерии за литература. В безспорно най-обичания ден, точно преди уикендът да почука на врата, те ще забъркват смесица от най-доброто, което предстои или вече е факт, както и неприкритата си носталгия към класиките. Ако необятното поле от заглавия те обърква и затруднява в избора, тук ще намериш литературни находки – проверени, прочетени и поднесени стегнато, за да улеснят пътя между теб и следващата ти книга.

Татковците – до болка познати и истински, които са тук, за да сбъднат мечтите ни. Да бъдат до нас!