Забравил съм какъв цвят бяха очите й, но затворя ли моите, първото нещо, което виждам, са нейните

Трудно заспивам и трудно се събуждам, затова имам аларма в 12:06. Онези пет-десет секунди, в които не знам кой съм и къде се намирам, търкам очи, протягам се, схваща ми се прасецът и изведнъж се опомням, връщам се в болезнената реалност, буквално.

Правя си чай, свивам си цигара, поглеждам телефона – нула съобщения. Не се учудвам, трета година правя всичко възможно да отблъсна и малкото хора, проявили желание да бъдат част от моя живот. Скролвам в Инстаграм, снимка на една позната и под нея #goodvibesonly.
Повръщам си малко в устата.
Отдавна не съм се чувствал намясто, тази среда ме убива. Страх ме е да си отворя устата, ще кажа нещо, от което ще ме гледат в недоумение.
В саваната хищникът усеща слабия, отделя го от стадото и го убива. В #goodvibesonly реалността стадото те отлъчва, когато не допринасяш за „добрия“ вайб, оставят те на произвола на съдбата.

За съжаление не ме чака хищник, който ще ми разкъса врата.

друг
          ад
                    е,

ако трябва да цитирам Георги Господинов.

Хората ги е страх, от душите, от мислите, от думите, затова съм се затворил, буквално и преносно, преживявам си го сам, друг няма да ме разбере.

Помня как ми разказваше за период от живота си, когато е изпитвала такава нужда някой да я прегърне, толкова самотна била, че се обгръщала сама с ръце, представяйки си чужда прегръдка. Трудно я разбирах, никога не бях се чувствал по този начин, до момента, в който не си тръгна, сега се обгръщам с ръце по няколко пъти на ден, липсва ми нейният допир, след нея сетивата гладуват, такава празнина е оставила в мен.

Излизам да си купя нещо за хапване, поне тази празнина мога да запълня. Влизам в магазина, обхваща ме онази тревога, от три години избягвам всякаква комуникация, тук трябва поне 2 думи да обеля на витрината или на касата.

Приличам на изплашена газела. Грабвам две-три неща, плащам, вкарвам несръчно продуктите в торбата и с бърза крачка изчезвам навън, още един магазин, в който повече няма да стъпя.

Парадоксът е, че хората ми казват колко спокоен изглеждам, а нямат идея какво ми коства да не се разпадна пред очите им.

Нося се безтегловно. Единственото, което ме успокоява, е мисълта, че идва моментът, в който прекрачвам прага на апартамента и тръшвам зад себе си вратата, която ме пази от всичко навън. Само че тук няма какво да ме предпази от меланхолията, пускам си любимата ни песен, „Рая“ на група „Лора“.

Чувам онова болезнено припукване, за кой ли път нещо в мен се счупва.

Спирам я и се губя в работата си, единственото нещо, което запазва разсъдъка ми. Часовете някак минават, но в почивката за цигара мислите ми отново пътуват към нея. Ще си направя Тиндър, защо не, по-самотен от това не мога да се почувствам.

Излизам с няколко момичета, не ги харесвам нито външно, нито вътрешно, това е единственият начин да комуникирам с тях нормално, иначе ще се издам, че съм негоден и не се вписвам. Малко се притеснявам, три години не съм докосвал друга, ще ми стане ли, или може би ще свърша за минута?

Поне тази част от мен все още функционира.

 – Извинявай, но съм свикнал да спя сам.

Не желая друга да спи на нейната страна на леглото. Въртя се 3-4 часа, споменах ли, че трудно заспивам?
Съмва се. Забравил съм какъв цвят бяха очите й, но затворя ли моите, първото нещо, което виждам, са нейните.

На дивана сме, впити един в друг, никога не съм се чувствал така с друга.

Гледа ме нежно, усмихва се, спокойна е, щастлива. Щастието ѝ ми е всичко, макар начините, по които я нараних, да крещят друго.
 – Милвай ме, промълвява тихо. Най-красивите думи, които някога съм чувал.

Прокарвам пръсти през косата й, но за секунда тя се разнася като мъгла, всичко е черно, чувам неприятен звън, отварям очи, 12:06 е.
По-добре да не бях се раждал.

Празната половина на леглото избра ли с кого да я запълниш?

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.