Нещата от живота

"Мачът беше започнал, отвсякъде долиташе гласът на спортния коментатор.”

Хвърлям съсредоточен бърз поглед към екрана на телефона, забързвам последните си обиколки в мола спрямо оставащите минути. Трябва да успея да се прибера до началото на мача.

На втори план остава дори целеустремената акция по търсене на синя дънкова риза, която съм започнала. Дори това приятно дребно лятно празноглавие отстъпва на негласния, но ясно доловим зов на Световното, който в тази страна е един и същ всяко лято на всеки четири години, откак се помня.

Макар и оттогава никога България да не е участвала на него, мълчаливо наложилата се сплотеност около екраните вкъщи и по тротоарите в кафенетата е една и съща.

В ръка стискам кутия шоколадови бисквити и шише бира с лимон от супермаркета – традиционните ми подкрепления, докато се вживявам във футболните страсти,

подвила крака на фотьойла.

В полувремето ще ида да се навъртам около кухнята, където баба ми сигурно е приготвила принцеси с кашкавал и пилешко: също толкова традиционна утеха за душата, в случай че към момента пада любимият ми отбор – понякога нарочен за фаворит на някой капризно пристрастен принцип в хода на самия мач, дали по останалата от детството съпричастност към тормозения и губещ анимационен герой или по симпатия към единия отбор заради полушеговито предпочитание към цветовете на техния екип като майка ми или най-често: по момичешко солидаризиране с откъслечните, несъмнено авторитетни коментари на баща ми…

„Мина дълбока въздишка през целия град, един от отборите е щял да вкара гол, опасно положение, но топката била минала покрай вратата или може би греда…”. Докато препрочитам "Майките" между мачовете, се убеждавам отново, че Теодора Димова умее да говори за Световното: прави го така задъхано-накъсано, каквито често са и самите мисли и разговори, докато тече това историческо събитие.

Световното е време на бушувания и затихвания. И всички нюанси, които могат да се открият между тях.

Докосваш се до неизбежните вълнения покрай него по безброй начини през годините,

през гласа на коментатора по старото радио във вилата в планината, където те водят като малък, през чуждестранната глъч на наизлезлите и окупирали поставените допълнително столове във всеки свободен уличен ъгъл около баровете хора в една южна страна, чийто отбор играе същия ден, всякак. И все пак градът, особено градът в България, за мен си остава една от най-естествените му среди, „градът, заглъхнал между телевизорите, улиците безлюдни в ранната вечер”. В ония вечери, за които после си спомняш, че „духаше лек вятър и разхлаждаше нажежените плочи на тротоарите, беше меко, беше лято, беше лениво и пусто…”.

Затова, колкото повече наближава финалът, толкова повече ме привлича атмосферата и близостта на прашни, излъчващи топлина на талази улици. Иронията е, че финалът най-често ме заварва в палатковия лагер, където ходя на море всяка година, сред абсолютното диво на гората, където няма ток и телевизори; дори така обаче, когато времето наближи, светът на Световното неизменно зове към другия, "цивилизования" край на брега, към барчето с електрическите светлини и запотените халби, където виковете раздират гърлото и се сливат с тези на останалите, вперили погледи в екрана.

"Мачът беше започнал, отвсякъде долиташе гласът на спортния коментатор.”

Ето и нещо, което можеш да гледаш, когато Световното вече е зад гърба ни.