Лентите, които уловиха ексцентричния дух на хората на изкуството

Художниците винаги са били и ще бъдат хора, които никой век не ще успее напълно да разгадае. Въпреки това за щастие има филми, които ни дават представа за съдбата, характера и изкуството им. Днес се сприраме на три ленти, които обогатяват знанията ни за някои от тях.

Artemisia, 1997

За колко имена на жени художници се сещате? Предполагам не за много, но това не означава, че не са съществували. Артемизия Джентилески е родена в далечната 1593, когато желанията ѝ да рисува са приемани със снизхождение от околните, все пак не е било разпространено жена да твори и филмът много добре показва всички проблеми и обиди, които ѝ се налага да изтърпи. За щастие баща ѝ е художник и я насърчава да се развива – и двамата са повлияни от Караваджо, когото познават лично. Артемизия се обучава при Агостино Таси и тук вече нещата загрубяват. Не е напълно сигурно къде е истината и какво се е случило, но техните отношения опетняват името ѝ,

самата тя, едва на 15, е подложена на ужасни мъчения, за да признае това, което се иска от нея.

Шокиращо е какви са били порядките тогава, но нека не забравяме в кои години е живяла и творила. Въпреки личните обрати и мнението на обществото Артемизия не се отказва от мечтите си, затова и съвсем заслужено става първата жена художник, член на Академията за изящни изкуства във Флоренция. Не знам дали някой друг може по-добре да представи силния дух и нрав от италианската актриса Валентина Черви, тя достатъчно добре успява да улови момичешката невинност, примесена с дързостта на таланта, който няма да позволи да бъде потиснат. Артемизия променя много стила си през годините, но най-силно впечатление правят внушенията, погледът на жените, тяхната стойка, всичко това излъчва сила, непоколебимост, ясно заявено присъствие и характер. Отказва се да рисува пейзажи и плодове, както се очаква от жените по това време, и потъва в сюжети, позволени само на мъжете. Всичките ѝ периоди и стилове са интересни и смели, а филмът, макар и проследявайки ранните ѝ години, дава интересна представа за изпитанията, които жените художници е трябвало да изпитат. 

Camille Claudel, 1988

Няколко века по-късно живее и твори Камий Клодел. А каква роля само прави Изабел Аджани, велика е! Камий е музата на Роден, но и много повече от придатък на известния си любовник. Родена през 1864 г., тя е предимно френска скулпторка, но все пак и художник график, от буржоазно семейство, сестра на поета Пол Клодел. Макар майка ѝ да не одобрява заниманията ѝ, баща ѝ я подкрепя много, насърчава на пръв поглед безумните ѝ занимания, защото вижда в нея таланта, който не може да не бъде изявен.

Жерар Депардийо ще ви отвее главите като Роден – толкова е автентичен,

че на моменти забравях, че не е той. Емоционалните отношения между Роден и Клодел имат печален край, но по-трагичен е за самата нея. В случай че не сте запознати с биографията ѝ, не искам да издавам нищо, не искам да ви отнема момента на откритието. Безумно тъжно е, но преди това е красиво – тя млада и толкова талантлива, че Роден, 20  и няколко години по-възрастен от нея, утвърден като име, ѝ позволява да довърши някои от скулптурите му, доверява ѝ се, вдъхновява се от нея. Ученичката застава до учителя, макар и засенчена от неговата слава и гениалност. Разгледайте някои от най-известните ѝ творби, преди да гледате филма – „Валсът“, „Вертумн и Помона“, „Вълната“. Ако се заинтригувате от тази лента и поискате да научите повече за последните трагични години от живота ѝ, не пропускайте и „Камий Клодел 1915“ с Жулиет Бинош. 

Modigliani, 2004

Oт споменатите дотук този най-силно ме разтърси, като за начало само нека небрежно вметна, че Анди Гарсия е в ролята на харизматичния Амедео Модиляни. Ретроспекциите в лентата ни показват малка част от детството на художника, което не е особено радостно и една от причините той да се отдаде повече отколкото трябва на алкохола. Истински бохем, популярен сред жените и арт средите, съперник на Пикасо (във филма това доста добре е показано),

част от най-авангардните и тънещи в мизерия художници на Монмартър.

Два часа са като капсула на времето, и то точно в онзи толкова романтичен отрязък от първите две десетилетия на XX век. И ето че един ден се запознава с 19-годишната студентка Жан Ебютерн, изиграна брилянтно от френската актриса Елза Зилберщайн. Тя изоставя абсолютно всичко и се влюбва безумно в Модиляни, търпи го в най-отвратителните му моменти, живее в нищета, само и само да е до гениалната си любов. На моменти няма как, ядосваш ѝ се, искаш да се освести, но не е възможно, усещаш неизбежния трагичен финал, който се оказва дори по-драматичен, отколкото е допустимо. И ако се вгледате в лицето на Жан, ще видите познатия женски образ от картините на Модиляни – изразителни бадемови очи, издължена шия и кестенява коса. Художникът е бил повлиян от кого ли не – от Лотрек, от Сезан, кубистите, от камбоджанското изкуство, докато накрая не открива своя собствен стил. Музиката във филма е много въздействаща, но най-силният момент за мен е, когато Жан го пита защо никога не рисува очите ѝ, а Модиляни отвръща, че ще го направи, когато опознае душата ѝ.