Начинът на мислене е от значение

Никога не съм разбирал дълбоката вяра в специфични религиозни истории и притчи за богове, които трябва да умилостивиш, за да получиш това, което искаш. Аз съм отгледан да вярвам, че да оставиш съдбата си в ,,ръцете на Господ“ е просто извинение, за да не я поемеш в своите.

Затова, когато заживях в Панама с местната ми приятелка Грейди, тайно се дразнех от постоянната благодарност на хората към Бог. Въпреки че далеч не бяха скованите, „всезнаещи“ католици, които си бях представял,

семейството и социалният ѝ кръг разпознаваха божествените пръстови отпечатъци по всяка добра новина.

 „О, колко се радвам, че успя да дойдеш, слава богу!“, ми каза майката на Грейди, когато се срещнахме за пръв път, отправяйки лек жест на благодарност към небето.

„По-скоро слава на хилядата долара, които дадох за билет, както и на обичта ми към дъщеря ти“, помислих си аз и се усмихнах.

Малко по малко, колкото и топли да бяха всички с мен, започна доста да ми омръзва появата на Господ като някакъв неканен гост в разговорите за личните планове на мен и Грейди.

„Значи се изнасяте на квартира, така ли? Много хубаво, но нали знаеш, първо Господ, стига той да позволи“, лелята на Грейди ми каза веднъж.

„Да, непременно ще му поискам позволение, нали все пак той е този, който ще плаща наема“, представих си как разказвам на приятелите ми случката по Skype.

Но с времето забелязах нещо, което леко ме озадачи. Сред благодарните панамци имаше и много модерни, успели хора, хора, които със сигурност бяха прекарали много повече време в действие, отколкото в молитви. Дори за техните лични, съвсем човешки постижения, постигнати с цената на съвсем човешки труд,

Господ пак беше този, който обираше лаврите.

„Как е работата?“, попитах веднъж брата на Грейди Алестер, много успял и добре заплатен ИТ специалист.

„Добре, всъщност съвсем наскоро ме повишиха, благодаря на Бога“, отговори ми той.

„Е, по-скоро можеш да благодариш на себе си“, пошегувах се аз в желанието си, от една страна, да погъделичкам егото му, от друга, да омаловажа божието участие.

„Ха-ха, не, не, благодаря на Бога”, настоя Алестер.

„Но теб са те повишили, защото работиш здраво и работиш добре. Ти, не Господ. Какво общо има Господ в случая?“ за първи път плахо понечих да нагазя в по-дълбокото.

„Има много общо. С всичко. Аз съм този, който е заслужил повишението, но не на всеки е даден шансът да го заслужи. Някои хора се раждат болни или увредени. Как щеше да е възможно повишението, както и много други неща тогава? Или ако бях роден в някое бедно, африканско село? Или ако родителите ми не бяха могли да ме пратят да уча в хубаво училище поради ред причини?“, каза той. „Аз може да съм се трудил, но шансът да се трудя, в него винаги по един или друг начин е замесен Господ. Много хора никога не получават този шанс. Затова, когато ходя на църква, единственото нещо, за което се моля, е Господ да продължи да ми дава шанс да се трудя за това, което искам“, обясни ми той.

„Защо тогава не дава равен шанс на всички? Защо оставя хора в африкански села да гладуват, вместо да им даде шанс и на тях?“

„Аз не смятам, че Господ е вездесъщ. Мисля, че тази представа е грешна, и хората, които смятат така, все нещо не им стига, винаги от нещо са недоволни. Да, има много несправедливости по света, но те не се поправят с критики към Господ.

Когато хората започнат да ценят шанса, който им а даден, те могат да помогнат и на други да го получат.

Именно това е Господ. Той не е дългобрад мъж, който виси на кръст. Това е само символ, който за нас въплъщава идеята за Бог. Бог е хуманност. Хуманност, смирение и благодарност.“

Трябваше да призная, че за първи път изслушах реч на религиозна тематика, която не осмивах мислено или гласно. Алестер не говореше за чудеса или лечители с магически способности. Не ми изреждаше какво точно мога и не мога правя. В нищо не се опитваше да ме убеждава. Всъщност, ако не знаех, че става въпрос за Бог, бих си помислил, че Алестер просто ми споделя едно виждане за човечността, а не божествеността.

Повечето филми, които гледаме, са художествена измислица, някои даже са рисувани, но до ден-днешен в историята за един анимиран лъв много хора откриват повече истини и смисъл, отколкото в 90% от реалния свят. Защото важна е идеята, която един филм илюстрира, а не, че сценарият може да не се позовава на реални събития и студени факти.

За Алестер и други панамци, които срещнах, конкретната история за Бог обслужва същата цел като един филмов сценарий, а идеята, която предава, е, че почти винаги има за какво да сме благодарни и на кого да дадем причина за благодарност.

А от панамците може би все нещо може да се научи, защото никога не съм виждал футболни фенове да се радват така на гол, при положение че отборът им е допуснал 6. Защото благодарността и радостта често вървят ръка за ръка.

А какво има да ти разкаже юни, ще разбереш тук.