Нещата от живота

Срамът е мазното петно на масата, което се правим, че не съществува

Играя напоследък една опасна игра – причинявам си неудобството да споделям неща, които ме е срам, че съм казала, направила, помислила, пожелала. Знам, че всеки има такива, които е замел под килима толкова добре, че от време на време сам се удивлява, когато реши да пусне душевната прахосмукачка. Сепваш се – чий е този срам, мой ли е, какво прави тук, защо не ходи някъде да си живее живота, а се появява от време на време, подобно на болка в коляното?

Ето каква е работата и защо е важно. Срещаш се с близък човек, такъв, който усещаш, че ти е от кръвната група, така де – естествено, че няма на първия непознат в метрото да креснеш за какво си излъгал или на кого си изневерил. Или онази гадна гнусна мисъл, която ти мина през ума, без дори да разбереш защо, тъй като не е част от типичните ти размишления и реакции. Понякога толкова се учудваме от себе си в тези моменти, че мозъкът ни ги изтрива (за да ни предпази, щото знае какви сме) или поне така си мислим. Те са като хронологията в социалните мрежи – все ти обещават, че е заличено завинаги, но някак се появява нов архив, който помни среднощните неудобни разговори. Или голите снимки с лошо качество, които не бяха изпратени точно до официалната ти приятелка. Или за вечерите, когато вместо билков чай пробва наркотици и ти хареса.

Невероятно освобождаващо е да споделиш най-големия си срам пред някого и той да не те осъди
 

ама наистина да не те, не само да го каже, ти ще го усетиш, защото в такива интимни разговори преструвката веднага изпъква като мазно петно на покривка. А дори има някакъв шанс да се окаже, че и той е изпитал същото, тогава вече ти падат сто камъка от сърцето и започваш да дишаш по-уверено, защото, хей! Ти не си лош човек. Вярвам, че всеки може да направи всичко спрямо ситуацията, в която се намира. И ако понякога си мислиш за някой познат колко ниско е паднал, се сети, че не си в неговите обувки, нямаш неговите травми, среда и опит. И в един момент кой знае, дано не се налага, ще се наложи да си спомниш как си обвинявал тайничко някого за нещо, което правиш или искаш в момента.

Имаме твърде много спирачки в частта със споделянето, защото от малки ни е насадено да сме прекрасни, добри, невероятни, разбиращи и любящи. И че хората, които крадат, лъжат, изневеряват, обиждат са ужасни. Не казвам, че са прекрасни. И че трябва да аплодираме този безумен гювеч, но съм убедена, че осъзнаването и споделянето води до развитие, а криенето от другите, за да не те припознаят като такъв или онакъв, води до физически и психически възпаления, нека не си ги причиняваме поне тях сами, може ли? С времето установявам, че

всеки е спотаил спомен, който го кара да се чувства лош, пошъл, груб, а винаги е по-лесно другият да е такъв, а ти да си жертвата.

Следващият път, когато минаваш с прахосмукачка, не пропускай да повдигнеш килима, защото ще установиш, че срамът ти е вече тийнейджър, слуша упадъчна музика, пуши и пие като осъден на смърт. Единственото, което иска, е да не се правиш, че не съществува, и да не го криеш от другите хора. Дължиш си го, нали?

Виж какво разказват хората, с чиито коктейли лекуваш душата си. когато си най-изгубен