Нещата от живота

С кого си заслужава да счупиш кристалния сервиз?

Когато някой се отказва от теб, ти се струва, че ударът е двоен, защото не си го усетил предварително. Или докато ти е хвърлял знаци с шепи, си го гледала влюбено и си игнорирала жестовете, предопределящи наближаващия край. Жалко, можеше тогава да станеш рязко от стола, да си наместиш брошката на палтото и с достойнство да кажеш „извини ме, но отивам до магазина да купя цигари и няма да се върна повече“.

Истината е, че вместо това точно вечерта с най-голяма виелица получаваш обаждане (в най-лошия сценарий есемес), заекване, неудобно пелтечене и официален край на красивите мигове, които в твоята глава щяха да преминат в обичайните неща като брак, деца и скандал на годишнина в престижен ресторант. И въпреки че онези кристални чаши така и няма да се счупят в стената, някак ти се иска да преживееш тривиалните случки, да не ти ги отнемат.

Искаш да се нанесеш у тях и да спорите това пепел от рози ли е, или си е направо розово. Искаш да получиш паник атака преди сватбата и да го видиш как плаче от вълнение в родилното. Да му следиш есемесите, защото, докато дебелееш и ревеш 9 месеца, той е удивително често в командировка с новите си красиви слаби млади колежки. После да осъзнаеш, че всичко е в твоята глава и да му приготвиш тирамису. На десетата годишнина да го обвиниш, че в свободното си време играе футбол, вместо да се разхождате замечтани около езерото с преплетени ръце. После да го гледаш как спи и да усещаш онази сладка увереност, че абсолютно всичко си струва.

Колко неща само няма да се случат, усещаш ги всички накуп, докато той ти пелтечи по телефона, че е объркан, уморен, че не е щастлив с теб.

Той се отказва от вас, доказва ти, че си ненужна, че не си достатъчно важна, че може да живее без теб, че всъщност отдавна го прави, просто сега намира за необходимо да те извести. Лили Йовнова в „Моментът преди порастване“ го пише достатъчно красиво:

„Виждам я как помръква, щом заговорим
за човек, който някога я е накарал да се чувства излишна
в собственото си пространство.“

Жените никога не прощаваме отсъствията и ако те ни карат да плачем в началото и да си слагаме упорито повече очна линия, за да скрием тежката нощ, идва един момент, в който Го срещаш на улицата, усмихваш се, наместваш си брошката и подминаваш с брадичка, опряна в небето. На другия ден ще ти звънне само за да разбере, че няма сила на света, която да обърне най-вътрешната топла част на сърцето ти в негова полза.

В собственото си пространство никога не си излишна, а даже и за щастие има място за още един човек, точно онзи, с когото искаш поне веднъж да счупиш кристална чаша и да го слушаш как диша, докато спи. Ако не вярваш, питай поезията.

Ами, ако си срещнала подходящия човек в неподходящото време?