Стиляна Иванова, личен архив

Виргиния Захариева е дете, вселена, творец, писател, жена, психотерапевт, смеещи се зеници, длани, ерудиция, естетика, журналист, поет, дълбочина, присъствие и съвкупност от горски феи. За себе си казва, че професията на терапевт ѝ помага в разбирането на себе си, но не я използва в творчеството си. Практикуващата в нея пък я е научила да задава правилните въпроси, с които да поседи, когато е сама със себе си. Автор на поетични и есеистични книги, а романът ѝ 9 зайци е сред важните български творби, писани през последните 20 години. Сред впечатляващите проекти по пътя на Виргиния са участието в създаването на локалната станция на Радио Франс Ентернасионал в София, както и създаването и оглавяването на P.S. – първото в България списание за джендър изследвания и интеграция между половете.

Както вече казахме – Виргиния е цяла вселена, а времето, прекарано с нея – терапия. Приятно четене.

В едно интервю казвате, че не сте виждали уплашени индийци през живота си, дори и по време на пандемията. Какво в нашата култура ни прави толкова тревожни и несигурни? И как да редуцираме тази тревожност?

Едно от възможните обяснения е, че все пак смъртта присъства по различен начин като философско схващане в Индия. При нас има култ към вечната младост, силен страх от смъртта и когато това поле се активира, както беше случаят с пандемията, излиза висока степен на тревожност, която винаги е била тук, но сме я затискали с различни стратегии, заетости, екрани.

Как човек може да се справи със страха от загубата? Всеки в момента малко или много е изправен пред ужаса да изгуби някого.

Тъгата няма да ни отмине, тя е тук и да се говори, че няма да тъгуваш по нещо, което си изгубил, не би отговаряло на истината. Има тъга, има липса, има болка. Както източните хора казват – има страдание. Можем да разрешим конфликта, като го приемем. Можем да интегрираме болката, да видим какво ни носи, какво може да извади от нас. Всеки път, свързан с болката, е много дълбока провокация относно това, кой съм аз и как се справям. Да, страдам в момента, но само това ли съм? Кои са устоите и ресурсите ми? Всяко страдание ни разтърсва. Християнството също казва, че човек може да се възвиси духовно чрез страдание. Имаме го в нашата религия, но на днешния човек животът му е по-лесен, предоставят ни се повече възможности и забравяме, че страданието е основата на живота.

Освен психотерапевт Вие сте писател и артист. Правите пърформанси, изложби, инсталации и документални филми. Как успявате да обедините познанията си по психотерапия, източна философия и дзен практики? Една като писател и друга като психотерапевт и артист ли сте?

Творческата ми част не може да не създава.

Професията на терапевт ми осигурява по-дълбоко познание за мен самата и за човека изобщо. Публицистиката като първа професия ме е научила да задавам въпроси – за да се стигне до точния въпрос, се изисква мислене, познаване на ситуацията. Много е важно да формулираш точния въпрос както като журналист, така и като терапевт. По тази причина надградих журналистиката и на 37 години започнах да уча психотерапия, защото усетих, че имам нужда да се развия в това. Бях завършила литература и психология, но изведнъж си казах, че може би трябва да продължа напред и да работя още по-задълбочено с човека. Всъщност в изкуството съм по-малко продуктивна, отколкото ми се иска. Предизвикателство е да се съвместява работата на психотерапевт с творец.

Не се ли допълват едно друго?

Само в известен смисъл. Терапевтичната работа взема много и не може да бъде материал. Не бих казала, че ми служи в творчеството, защото това са много интимни лични съдби и нещата там приключват със самия сеанс. Това е отделна територия. За мен творчеството винаги е много лично – там аз се занимавам със себе си и с моето усещане за хората и света. Там аз съм пациентът. Дълги години съм творила, когато няма повече накъде, тогава е тръгвала  поезията – думите като спасение и последен изход.

Предполагам за това помагат източната философия и вашите пътувания до Индия?

Да, откакто започнах да работя върху себе си чрез психотерапия и духовни практики от 1997 насам, творчеството ми се промени – опрости се и стана по-директно. Успявам да разкажа истории, които са болезнени, но чак след като съм работила върху тях. Тоест, аз не се чистя върху другите, които четат нещата ми, а първо се отдръпвам да видя какво става с мен. Когато съм преработила една история и вече мога да извадя метафората от нея, тогава се осмелявам да пиша

Човек може да преведе някого през този тунел, но вече трябва да е излязъл на светло.

Това беше историята с романа 9 зайци. Така беше и с последната ми книга Етюди на една ръка, в която разказвам за една раздяла, за една празнота, но не я публикувах веднага. Занимавах се с този текст, износвах го, лекувах се с него и го подреждах, така че да стане литература. Чак тогава си позволих да го публикувам, две години и половина след като беше написан. Едно от изкушенията днес е моменталното публикуване. Текстът няма време да остане малко с теб, да обмениш енергия с него. Почвам да пиша, когато не знам. Понякога даже се случва – чета нещо и си казвам „еее, какъв хубав текст, кой ли го е писал“ и се оказва, че съм аз. (Смее се.)

Притеснявате ли се да покажете на хората какво чувствате и мислите? Изпитвате ли страх от обратна връзка, от уязвимост, от критика?

Докато пиша, си върша моята работа, занимавам се със себе си, подреждам се, научавам неща. Разбира се, държа под око факта, че посланието би могло да бъде споделено с други хора. В момента, в който съм решила, че текстът е достатъчно добър и става за публикуване, той вече не ми принадлежи. Читателят може да се вдъхнови или да захвърли книгата, да не иска да чете това, да каже, че не става. Аз моето съм си го взела вече. Знам какво ми е дал текстът и къде съм в полето ми на израстване. Ако има градивна критика, си казвам „аха, може би трябва да опитам това другия път“. Но излязлата книга е такава, каквато е. Страхът, че не си достатъчно добър, може да се посрещне само като работиш и се усъвършенстваш според своите критерии. Ако има критика, вземам каквото мога, а ако не е релевантна, не го приемам лично.

Романът 9 зайци ме накара да се запитам каква сте били в детството си.

Писах го, когато бях на 45 и имах нужда да се подредя някак. До голяма степен книгата е биографична, има фикция, има трансформирани образи, но да, това е моето детство, а то беше диво. Аз съм била неособено възпитавано дете, по скоро възпитавана силово, спорадично, когато се сетят. Да, имаше психологическо и физическо насилие, но точно затова се захванах да подредя тези сюжети. А после, след като написах книгата, разбрах и нещо друго – към възпитанието на баба си изпитвам не само негодувание. Един ден в една моя група по калиграфия дадох задача да се нарисуваме като деца. Нарисувах първо моето детско палтенце без глава и след това как тичам с баба ми рано сутрин по брега на морето в пет часа, което тя ми причиняваше редовно. Тази баба Никула, която мразех и от която се страхувах. Интересно, че гледната точка в тази рисунка беше откъм морето, откъм изгрева – 

в основата беше море, после бряг и една тичаща в прибоя баба с бухнала пола и тънки краченца. След нея момиченце със същата пола и същите тънки краченца 

(взела съм ги от нея). След това дюни, отблясъците на слънцето във водата – и като надух един рев… Докато рисувах… цялата се тресях от прилив на огромна благодарност, на силна любов към тази жена, която винаги е била в мен. Изпитах възхищение, гордост, че съм имала такава баба, която ме е вдигала в пет часа, за да мога всяка сутрин да посрещам невероятното раждане на поредния ден. Дала ми е познание за физическата ми издръжливост, за силата ми. Дала ми е Бога на сутринта. Тя ме научи да работя, да се трудя. Сълзи на огромен копнеж да изразя благодарността си. Понякога човек плаче от копнеж. В онзи момент това сякаш беше поантата, която кликна и затвори разлистването на детството. Открих, че не съм била само жертва, била съм и някой, който е израствал, откривал и съм била опазена и придружена от семейството ми в това.

Понякога гледаме много частично на миналото си. Детството ми е дало свободата да съм бунтар, да съм извън матрицата. Не е лесен този път, но колко е интересен. Посланието е да го напишеш, да го изкараш от себе си, да го предадеш. 9 зайци лекува. Творчеството лекува. Всичко е творчество. Ето сега с теб творим разговор.

Какво представлява неорайхианската психотерапия и защо е важно да използваме и тялото си по време на терапия, как протича изобщо този процес?

Самият Фройд казва, че „Азът е преди всичко телесният Аз“. Човек има тяло, има сетивност чрез него, има дух, душа, психика, ум. Да се работи частично само с втората сигнална система, само с ума не е посрещане на цялостната личност, защото травмите много често са предвербални, още преди детето да може да говори.

Тялото помни и ние работим с него, дишаме, правим определени движения, влизаме в ситуации, в сънищата и от тези процеси излиза много материал –

образи, асоциации, които чувстваме и анализираме заедно. Така четем книгата на човека. Хората се раждат перфектни, с всичко необходимо за живеенето. Травмите се нанасят несъзнателно до седмата година. Ако не си бил посрещнат в своята нужда в тези първи специфични фази на израстването, а това е било жизненоважно, ти утихваш за определени умения: например умението да се свързваш със себе си или да проверяваш реалността, да приемаш, да помолиш за помощ, да привличаш към себе си или да се отстояваш, да казваш не и да се задвижваш към другия. В нашия подход помагаме на тялото да си припомни здравия модел на поведение. Това е подход в неорайхианската аналитична психотерапия, или така наречената „Терапия на петте движения“, създадена от проф. Валдо Бернаскони, последовател на Лоуен и Вилхелм Райх, който пък е ученик на Фройд. Така върви редът. Представете си човека като една кола с пет скорости, която работи само на първа и пета. Тя ще се счупи… И ние се чупим.

Може ли човек да си бъде сам терапевт на ежедневна база и кога трябва да се обърне към специалист?

Определено има много информация и канали, с които хората могат да работят върху себе си. На изток няма психотерапия. Има медитация, вглъбяване и намиране на верния път, защото той наистина е вътре в нас. Но понеже ние сме западни словесни хора, битието ни е по-различно, имаме нужда и от друг подход. Обикновено посягаме към терапия, когато всичките ни модели за справяне не работят. Това не е обидно и не си по-малко ценностен, ако признаеш, че имаш проблем. Напротив – това е голямата сила, да изслушаш конфликта в себе си и ако не се справяш, да потърсиш помощ. Преди 20 години психотерапия беше обидна дума, сега е друго. Разбира се, терапевтичната работа помага в решаването на определени проблеми, но тя не отменя работата върху себе си – върху корена, върху въпроса Кой съм аз? Кой е вътре в мен? – това е работа за цял живот.

Следващото ви събитие е 7 бавни дни за среща със себе си, където благодарение на упражнения, йога и топли минерални извори човек може да засили имунната си система и да се справи с натрупания стрес. Може ли да разкажете повече за работата с травми във вода? И изобщо за това, как ние осъзнаваме своята травматичност и способността си за промяна?

Водата е проводник. За мен водата е Бог. Били сме 9 месеца във водна среда, в утробата на майката.

Водата е символ на женското, на мъдростта, на колективното подсъзнателно. 36 градуса е температурата на водата на басейна. Създаваме ситуация на утроба и там възстановявам начина, по който детето е плувало във вътреутробна течност. Има гушкане, носене, има сприятеляване с водата. Много хора преодоляват в този процес страха си от водата. Първите три дни работим горе високо в планината, из меки хълмове и потоци, а над нас само небе. После слизаме в подножието на Рила в топлите минерални извори. В този процес се свързваме поотделно и после заедно с петте си сетива и с петте елемента, от които е направено цялото мироздание. Започваме в първата четвърт на луната на 18 юни. Накрая, точно в началото на пълнолуние, правим ритуала на Еньовден, който е магически. Ставаме в пет и вървим в пълна тъмница, берем мълчани билки, плетем венци, къпем се в росата, после правим наричания, месим ритуален хляб, опичаме го и го разчупваме, потънали в ухания на билки.

Само жени ли идват?

Не е само за жени, и мъже идват, защото всички ние имаме липси. Празнотите, които се случват в детството, водят до зависимости. Например чест ефект е, че все нещо не ти достига, че не си достатъчен, че не заслужаваш. Оттук неумение да поискаш това, което ти се полага, да си кажеш цената, невъзможност да се сетиш, че ако ситуацията е трудна, не е вечна. Всичко това е заложено в ранната фаза на развитие и като постоим с липсите и работим терапевтично върху тях, се появява узнаване, едно спомняне през тялото и душата за тази притежавана и забравена опитност.

Едно от стихотворенията Ви, което е публикувано във Verginii, започва така: „Това е ключ от шкафа, в който си прибран…“. Как писането и четенето Ви помагат да отключвате шкафа?

Някой път животът ни разбива катинара. Предпочитам да го отключвам сама, за да не трябва да става така насилствено и външно. Чета книги, търся отговори, напоследък чета много Юнг – чувствам го много близък. Понякога някаква болка или тъга отключват шкафа и изобщо да не знам как да се справя. „Ами – казвам си, – имам проблем и ще остана колкото трябва, за да го реша.“ Не бягам от дискомфорта, в повечето случаи именно трудният път ми отваря вратата. Понякога това включва неприятни разговори, но се уча да заставам зад себе си, да се отстоявам. Така измислих и картата на растежа. Метод, който отключва потенциала. В центъра пишем какво ни зарежда, във втория концентричен кръг върху какво циклим, но искаме, важно е да направим, и в периферията на листа са най-смелите мечти. Хората като че ли най-много се страхуват да не станат себе си, да не се изпълнят с всичко, което носят като потенциал.

Важно ли е да съществуваме? Откъде идва празнотата и усещането за безсмислие?

След като ще се умира, няма смисъл, но от друга страна, ако опитаме да разберем кои сме, тогава откриваме богатство от смисли. Баща ми почина преди месец и половина и след болестта, загубата, изтощението, вината и безпомощността се появи огромна криза на смисъла. Смисълът обаче постепенно се връща. Както казва Франкъл, гледай повелята на деня. Смисълът не е нещо, което трябва да изпратим над нас и да свети като пътеводна звезда. ТИ си смисълът във всичките ти същности и много аспекти. Всички тях да ги извадиш, да ги изживееш, да им се посветиш на сто процента. При всяка роля, в която влизаш, да дадеш всичко от себе си. Като си майка, да си тотално майка. Тотално артист. Тотално терапевт. След малко ще готвиш или ще си приятел, дъщеря. Толкова е красиво да откликвам спонтанно. Смисълът няма да ти звънне в три сутринта. Не, ти го произвеждаш. Създаваш си го сам.

Ако знаехме какво е провалът, нямаше да бягаме от него. Защото нали чрез него израстваме, трансформираме се?

Умираме от страх от провал, всяка перспектива за провал е сковаваща. Треперя, обаче като вляза в процеса, не го усещам вече като провал, а ставане – нещо се случва, животът е това.

Паднала съм, не успявам, пълзя.

После много бавно започнах да излизам от кризата, в която баща ми почина в болницата, а аз бях болна от ковид у дома. Рисувах десетки черни листове, които лепях по стените, слушах музика, изключих всичко останало. Идват приятели, оставят ти пакети пред вратата, подкрепят те, мислят те, рисуваш, четеш, вървиш, седиш на терасата, гледаш слънцето. Благодарен си, че си оцелял. Дишаш бавно. Подреждаш си енергията и според нея вървиш. Никой не е казал, че няма да е трудно. Всеки човек знае всичко, просто трябва да остане в тишина. Сега просто се вписвам в живота, задават се ситуации и съм любопитна да видя какво идва и как ще се справя и с това…

Повече за Виргиния и работата ѝ можеш да откриеш тук.

Летни ритрийти за самодиви или парти диви

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.