Извън матрицата на градския живот

Анелия е човек на думите и градско момиче с чергарска душа. Живко – рекламист, еколог, натуралист, рибар, градинар. Днес токчета ѝ стоят в гардероба на караваната им само за да ѝ напомнят за старото ѝ алтер его – на лайфстайл автор, работещ в редакция в центъра на София, чиито крака не са нарязани от мидени черупки. Животът им се дели на преди и след деня, в който пробиват с уиндсърф мачта тавана на апартамента си.

И паркират 12-метров немски автобус на брега на морето, гледащ към черноморския Route 66 и свободата.

Преди да ни кажете как е животът в автобус, кои са най-дивите места на личната ви карта на приключението?

Ж: Бях в Амазония и усетих провинциалния си страх и обаяние от обема, количеството, безкрая на природата в джунглата на дивия екватор. В България също има диви, недостъпни за повечето хора места. Веднъж, по академични съображения, последвах горното течение на р. Велека в Странджа – там усещането и трудностите на придвижването са като в джунглата. Позволявам си да разкрия това диво място само защото е недостижимо и непоносимо за съвременните „номади“. Звуците са познати, разстоянията до цивилизацията са кратки и въпреки това никой от читателите ви няма да стъпи там. Семейният живот затруднява достъпа до диви места. До тях не се стига с кола.

А: В началото на връзката ни направихме пътешествие с каяци и палатка из Родопите. Акостирахме на язовир с островче. Беше лятна идилия – само Робинзон и аз! Той опъна палатката, върза ми един хамак, а аз се метнах с книгата на него. Запали огън, забучи едно пиле да цвърчи и в този чуден момент небето гръмна, а от него се заизлива порой. Резултатът беше три мокри кокошки. Палатката протече, дюшекът изпусна, а от романтика се оказахме в дизастър муви.

Как се промени къмпингуването във времето и след появата на децата?

Ж: Чувал-палатка-каравана-автобус. Това е засега постижимият компромис.

А: Живко е истинско дете на природата, сървайвър. Неговата концепция обаче не ми пасваше съвсем и пресечната ни точка се оказа караваната. Купихме един минимодел от паркинг край Търговище. Беше любов от пръв поглед. Тъй като при нас нещата се развиха бързо (вече имахме малко дете и второ бебе на път), Живко адаптира дизайна към нашата конфигурация. Тя се превърна във втори дом.

Синът ни проходи на плажа на Алепу. Децата ни израснаха като хуни по пясъците.

Като редактор в сп. AMICA имах свободата да работя цяло лято от морския бряг. Това наложи да си изберем постоянна локация. Къмпингите бяха претъпкани, а и ние искахме по-малка зависимост от чужди хора и решения – т.е. да наемем земя. Поразгледахме обявите в „Ало, Бургас“ и хоп – нива край Черноморец, на самия бряг! Отидохме, чухме цената и решихме, че е по-добре да купим това парче, вместо да го наемаме. Първите една-две години бяхме с караваната, но децата пораснаха и се наложи да се разширим.

Разкажете за процеса!

Ж: Проучих всички варианти за дом на колела. Исках да получа най-голямото възможно пространство, и то във формат, подходящ за тесен дълъг двор. Знаех, че така или иначе вътрешното разположение и дизайна ще проектирам сам. Познавайки многофункционалните и минималистични възможности на караваните, 30 кв.м ми се сториха лукс. 12-метровият градски автобус (немска марка МАN) се оказа по-удачен от останалите възможности на колела. А предното стъкло уби всякаква конкуренция.

А: Беше една негова шантава идея, която прегърнах с две ръце.

И така се оказахме собственици на немски автобус – номер 118. За шест месеца.

Ж. успя да го изтърбуши и да го превърне в едно светло и готино място за живеене. Отне му ужасно много труд и креативност, защото този бус е custom made. Няма как да купиш шкаф от Икеа и да го сложиш вътре. Това пространство не е идеален правоъгълник. Интересно е как, като тръгнеш в някаква посока и тя се окаже твоята, Вселената ти прави път, буквално. В селото на родителите ми намерихме 100 годишни диреци, от които Живко изработи плотове, таблата на леглото на моите баба и дядо стана маса, бутилките текила „Патрон“ се превърнаха в лампи, моряшкият сандък на баща ми заживя отново като минибар! Едно от големите предизвикателства беше транспортът на автобуса до мястото ни, понеже е извънгабаритен товар. Пристигането му беше сюрреалистична гледка! Все едно насред поляната да кацне летяща чиния. Събра доста публика!

Как се променя амплоато на двама млади хора на изток от рая?

А: Продължаваме да се адаптираме. В момента работя за Forbes и разказвам бизнес историите на Източния бряг. Деля времето си между децата и компютъра.

Ж. пък има, най- грубо казано, рекламна фирма, организирал си е така работата, че може да я менажира и от Занзибар. (Смее се.) Ако се наложи…

Може да построи къща, да направи японска градина, да отгледа лозе, да произведе вино, да измайстори лодка….

С други думи: ще оцелеем! Кога почувствахте, че сърцата ви са достатъчно диви за това?

Ж: Спомените от детството ми са повече фантазии и сънища по сюжетите на книгите, които съм чел, отколкото действителни случки. Детството на Джералд Даръл на Корфу, приключенията на таралежи и костенурки, борбата на пуми с анаконди в амазонската джунгла, момчета, които дишат с хриле. В сънищата си залагах капани за насекоми или ловях промишлени количества риби на девствени места. Хората не присъстваха там, те създават само ядове. Изглежда, съм бил асоциален психопат още тогава. (Смее се.)

А: Помня първия път, в който изобщо стъпих в каравана, някъде преди 14–15 години. Група приятелки на гости в семейния лагер на едната. Мястото: Градина. Няма да забравя първата нощ – вятърът така клатеше караваната, че се чувствах като изхвърлена в лодка в бурното море. После свикнах.

Последваха пет дни по бански и слънчеви очила, тотално откачане от матрицата.

Незаменимо е усещането всичко да се случва бавно, лежерно, без напрежение, без суета. Тогава ми стана интересно къмпингуването. Уиндсърфът, по който се запалих, също наклони везните. Освен това имам и силен морски бекграунд. Детството ми е преминало по плажове, заливи, скали. Майка ми е запален рибар и с баща ми ни водеха постоянно някъде, където ще кълве или поне ще „наберем“ скариди или миди.

Кои са първите точки от наръчника на оптимиста къмпингар?

А: Да не се плашиш от дребните неудобства и липси. Да си малко над нещата. А ако чак толкова не можеш да живееш без кафето си в порцелановата чашка от нидерландски дизайнер, просто я вземи със себе си. Това, с което трябва да свикнеш, е, че винаги ще имаш пясък в чаршафите. Винаги ще жужи един комар, който ще те дебне в мрака. А банята на една каравана или кемпер няма как да се разтегне до размерите на малка къща в Драгалевци! Макар че караваната е като чантата на Мери Попинз: от нея може да изскочи всичко!

Какво е да прекараш зимата на морето и наистина ли пандемията е единствената причина да се изолирате?

Ж: Често мисля по този въпрос. Моят избор е да живеем на брега, но битието често му противоречи. Иска ми се да вярвам, че щяхме да живеем тук през зимата и без причина.

А: Пандемията за нас се оказа възможност да преживеем една зима тук и да разберем какво е. Всяка сутрин първото нещо, което виждаш, е този огромен хамелеон, който се огъва, бучи, шепне, мълчи, съска, пръска. Истински студените дни по крайбрежието са малко.

Плувахме в морето до края на октомври. Нова година празнувахме на плажа с огън и вино.

Имаше и дни, в които си мислехме, че вълните ще ни отнесат със себе си, толкова близко бяха. Различно е, но е хубаво. Живеем дигитално, работим дистанционно, всичко се случва онлайн – пазаруване, кино, образование. Светът е в телефона ни, а ние сме на място, което страшно харесваме – извън матрицата на градския живот. Всъщност не помня кога за последно ми се е налагало да слагам маска.

Тук събрахме 50+ причини да обичаш слънцето

Пусни се в Tik Tok с нас.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.