Има ли нов шанс за старата любов?

Сигурно сте чували за Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, където Марина Абрамович представя най-голямата изложба на пърформанс изкуство в историята на музея. По време на „Артистът присъства” Марина прекарва точно една минута, гледайки право в очите всеки, който пожелае да седне срещу нея. Истински хит в интернет е клипчето, на което пред нея се изправя голямата ѝ любов след 22 години раздяла. Гледала съм го отдавана и ми се стори много вълнуващо, но и трудно.

Хиляда пъти по-вълнуващо и трудно се почувствах миналата сряда, когато аз бях Марина. Или нещо подобно. Видях голямата си любов за първи път от близо две години. Разделихме се преди четири и всеки тръгна по пътя си. Той пътуваше много, работата все беше на първо място, намери си ново гадже, общите ни приятели се сведоха до минимум, започнахме да ходим на различни места и двата някога толкова близки свята станаха напълно далечни.

Не говоря за някого, който ме е разочаровал. Който се е оказал пълен идиот, хванала съм го да ми изневерява или ми е писнал. Говоря за онзи, когото с ръка на сърцето и досега мога да кажа, че съм обичала най-много. Но тогава не искахме едно и също. И бяхме големи инати. Сигурна съм, че всеки има такъв човек.

В момент на подобна среща се чувстваш както когато си легнеш пиян и леглото ти се върти, само че си прав и не си пиян. Знам, че който го е изпитал ще ме разбере.

Срещнахме се на едно парти за рожден ден и дълго си говорихме. Тогава неизбежно си задаваш хиляди въпроси. Сега и двамата бяхме сами, беше минало достатъчно време, за да си простим, да забравим грешките си, да надраснем егото и ината си, които имахме на 20 и няколко.

Не знам дали е възможно да срещнеш подходящия човек в неподходящо време и някъде в бъдещето по-късно да се намерите. Или щом веднъж сте се разделили за толкова дълго, не сте били един за друг и колкото по-рано, толкова по-добре, за да може пътят да ви отведе към някого, с когото ще си пасвате повече.

Не знам и дали се заблуждавам, но в момента смятам, че времето ни учи на компромиси. Когато си млад, не бързаш да се влюбваш „завинаги”. Някак си подсъзнателно знаеш, че искаш да видиш още нещо. Още някого, да изпиташ други емоции, да бъдеш на други места, да влизаш в чуждите светове и да взимаш от тях с пълни шепи онова, което все още е липсвало в твоя.

Дали в един момент се уморяваш от търсене и обръщайки се назад, не разбираш, че някъде зад себе си си оставил това, което те е правило щастлив. Ако щеш – и онова, което те е моделирало и е създало усещането ти за връзките такова, каквото е сега.  Дали с времето се учиш да не очакваш прекалено много от другия, защото вече си се научил да го търсиш първо в себе си, и не го съдиш, когато не чете мислите ти, защото вече достатъчно добре знаеш какво искаш, как да му го покажеш, без да имаш очакванията от романтичните филми. Дали когато си изградил донякъде своя собствен свят, е по-лесно да допуснеш друг, защото вече не те е страх, че щом си тръгне, ще разруши всичко след себе си.

Това не знам. Но знам, че е хубаво да отидеш на старото място години по-късно и да се върнеш към позабравеното старо време. И да видите дали сте станали онези, които тогава искахте. Да си спомните как се заливахте от смях дори без да има за какво, как осъмвахте, откривахте лудостите си, чертаехте мечтите, а после бързахте за първия тролей сутринта. Може би само ще си спомниш с носталгия отминалите дни, може би ще съжаляваш, че тогава си изпуснал някого, който е бил важен за теб. Ще си дадете втори шанс. Или ще разберете, че място за такъв всъщност няма. Кой знае.

В крайна сметка винаги избирай любовта. Винаги!