… нищо по̀ нищо

Сядаме един срещу друг на безопасна ръка разстояние. Разменяме си любезности, питаш как е майка ми, аз промърморвам нещо за вашите. Умълчаваме се неловко, докато търсим с какво да запълним тази дистанция между нас, която е милиони пъти по-непреодолима от диаметъра на грозната маса от изкуствено дърво.

Изучаваме се предпазливо. Редуваме се кой ще открадва поглед към другия (само да не се погледнем в очите) и изучаваме следите от порастване по чертите на човека срещу ни. Виждам някакво бегло порязване на лявата ти страна. Непохватността ти не се е променила за разлика от поникването на брада. След това усещам как ти проследяваш с очи линията на скулите ми, които започнаха полека-лека да се появяват заедно със способността ми да си държа езика зад зъбите.

Миниатюрни неща са, незначителни и тривиални. Но щом си пропуснал дори тези неща, представи си колко още ти е изхвърчало между ръцете.

А това е само първата минута и половина. Само началото на нещо, което прекалено отдавна е видяло своя край.

Поръчваме бързо и стегнато. За мен капучино, за теб късо кафе с малко мляко. Успокояващо е, че все пак някои неща си остават същите.

Нещата пристигат, но на никой от двама ни не му се пие нищо. Нещата, които си премълчаваме, ни засядат в кривото гърло и преглъщането на гордостта става все по-трудно.
Не посягаме към захарта. На тебе още ти стои горчилка под езика от последните неща, които си ми приказвал, а аз винаги съм била съвършен киселяк.

Започваме някакъв разговор, който и на двама ни не е удобен. Не пасва, не приляга. Празните приказки са някаква много грозна обида за хора, които четат мислите си в нервните си тикове.
Дистанцираната любезност е нова сценка. Не сме я играли досега, не е била в програмата за репетиране. На тия роли не им знаем тънкостите и цаката. Как да бъдеш на подобна вълна с човек, с когото най-голямото ви щастие е представлявало една голяма импровизация. Защото единственото важно е било да сте си двамата и да си измислите детинските глупости по най-абсурдния начин. Макар че детинските ви глупости не бяха абсолютно нищо специално, за вас нямаше нещо по-специално от тях.

И в онези дни, които изглеждаха сякаш край нямат, никой не смяташе, че е нужно да се признават такива работи. Те си бяха по подразбиране. Докато изведнъж не спряхме рязко да си говорим и едва тогава разбрахме бързо колко много всъщност е имало да си кажем. И после дълго  се тормозихме и чудихме – дали пък точно онова премълчаване не развали нещата? Дали не трябваше малко повече да си казваме онези глупави приказки за големи хора? Дали не трябваше малко повече да се постараем да се държим като големи хора? Или пък именно това беше проблемът – нашите все по-пораснали версии не си пасваха както онези хлапета.

Но днес, когато достатъчно време е изминало, за да посегнем най-сетне към другия, вече твърде много вода е изтекла, за да има смисъл да поемем чуждата ръка.
А може би не просто много вода е изтекла. Може би голяма част от извора просто е пресъхнала.

И колкото и да е тъжно, в този момент наистина няма какво да направим. Вече няма значение кой е сгафил първоначално, никой не изпитва нуждата да посочи виновник. Защото случилото се е факт, дори и да не е било по план, дори и да не е било красиво, дори и да е нямало логика.

И аз оставям половината капучино, ти не си докоснал своето кафе, но е време да потегляме.

Обещаваме си, че ще се чуем.
Обещаваме си, че ще се чуваме по-често.
Чуваме и кънтящата лъжа в гласа на другия, но си правим оглушки, докато гласовете заглъхнат.

Няма по-тихо от стъпките на хора, потеглящи в противоположни посоки.
Нищо по̀ нищо от безшумно оттегляне.

Ето и малко модни вдъхновения.