Нещата от живота

"Посоки" на Стефан Командарев те жегва директно в душата и те кара да се огледаш наоколо и да осмислиш реалността отново.

Новият филм на Стефан Командарев “Посоки” вече е по кината. Лентата беше представена по време на филмовия фестивал в Кан и днес, седем месеца по-късно, вече е в родните салони. Проектът е своеобразен сбор  от къси драматични разкази за българската действителност. Участие вземат Стефан Денолюбов, Иван Бърнев, Асен Блатечки, Васил Василев – Зуека, Стефка Янорова, Герасим Георгиев – Геро, Ирини Жамбонас и др. 

“Посоки” на Стефан Командарев дойде при мен в един петък, в който така силно не ми се прибираше, но някак също толкова силно и не ми се срещаше с хора.

Към 19:45 се намирах между реалността на делника и желанието за бягство във фикцията.

Всъщност се лутах около метростанция “Сердика” и реших да проверя какво ще дават у дома (“у дома” e Дом на киното). “Посоки”, 20:30 часа. Тъкмо време за едно вино. Тъкмо време за малко цигари. Тъкмо време за изпразване на ума след поредната седмица на тичане нагоре-надолу.

У дома винаги сядам отзад, без значение какво казва билетът ми. Формалността понякога ме дразни. Хвърлих палтото си на стола вдясно. Чантата и телефона настаних вляво. Настаних се удобно. Скрих се от света. Опънах небрежно краката си. Взех си виното и зачаках завесите бавничко да се отворят и вечерта ми да поеме в някаква посока. Разчитах на Стефан Командарев. Разчитах много. Защото ме боли и изпитвам неудобство, когато гледам нехубаво българско кино. А това за жалост се случва понякога.

Цял живот мисля, че ми е трудно да пиша за неща, които не успяват да ми се усладят, но се оказва далеч по-трудно изказването за тези, които ме вълнуват истински. “Посоки” ме събори, срина и въвлече в себе си. Скри ме от света. Открадна ме. “Посоки” е филм, който ме притежава изцяло и завинаги.

Стефан Командарев събира целия ни свят в шест таксита и не слиза от тях. Свят с размер на шепа. Всички ние някак сме се научили да възприемаме хората около себе си само и единствено като това, което работят. Ще помня дълго как веднъж в училище някой подметна в междучасието, че е видял учителката ни по английски в кварталния магазин. Бяхме нескрито шокирани. “О, и какво си беше купила? Прах за пране? Тоалетна хартия? Хляб?”… Та и тук така. Шофьорите не само “въртят геврека”. Те са майка ти и баща ти. И от това ще те заболи. Те нямат пари, но таят своите съкровени желания. Те са ти, който знаеш 6 езика и взимаш 600 лв. Страдат по отдавна изгубените си любови, проклинат хората, които са им попречили в този живот, плачат безутешно за починалите си близки, но разбиране и съчувствие не срещат. И от това боли. Те са обслужващ персонал и никой не скърби за тях…

“Посоки” е раняваща и тъжна разходка из болезнените нощни улици на София. Бедността води до криминална проява. 

Присмехът до желание за самоубийство. 

Болката от миналото подтиква към жажда за мъст. 

Загубата на голямата любов – към фриволни флиртове.

Лошият живот в България води до “евакуация” в чужбина.

А надеждата за светлина се крие в новото сърце…

Сценарият е безкрайно умен текст, лишен от претенция и крясък. Не вдига досадно показалец. Актьорската игра е безупречна. Без грим. Без театрален патос (който у нас често се среща и в киното). Сурови кадри без захар. През общото и делничното филмът минава в личното и твоето. Без да разбереш. Без да усетиш. Настанява се най-нахално в теб и след това оставаш без желание за излишни любезности. Само с истини. И е неизбежно да отвориш ума си и от него да изпаднат всички въпроси, които не си си позволявал да изричаш на глас. Щастлив ли си? Нещастен ли си? Има ли бог? Необходима ли ти е трансплантация на сърце, за да се справиш с този странен свят? Ако утре шофьорът те попита за посоката, знаеш ли какво да отговориш? Или просто ще му кажеш да кара нанякъде? 

Посоката, братче, посоката… изгубихме ли я?

Ето го и новия филм за Уинстън Чърчил.