Остави го да те отведе в друго време, в друг свят.

Понякога, макар и толкова рядко (уж) и толкова понякога (уж), усещам натрапчивото безплодие на света. Натъжава ме неговата сивкавост. Да. Не е сивота. Има своите нюанси. Просто е сивкавост. Такава… на моменти. Непостоянна. Невечна. Но все пак е там и от нея боли. Та тогава, когато липсата на цвят и смисъл ме застигне, всички задни чекмеджета на ума ми се отварят и въображението ми започва да прави с този свят каквото си пожелае. Без да ме попита. Колко нелюбезно от негова страна, ще кажете. И няма да сбъркате. То е арогантно, невъзпитано, несъобразително и доста досадно. С експлозиите си от фантазии ме кара да се чувствам неудобно. Провлачва тягостна и срамежлива усмивка между двете ми бузи и просто ме кара да изпитвам смущение, но нали си е мое… не мога да го виня. Не мога, защото понякога именно то, клетото, е всичко, което имам. Всичко, което успява да ме избави от тази сивкавост.

Облягайки се на всичките ми големи любови, заклещени в литература, кино и театър, то започва да проектира върху околните хора моите лични фантазии. Никой не му е наредил. Никой дори не му е позволил, но какво мога да направя?

Превръща хората с филцови шапки в копия на Синатра или в персонажи на Фицджералд.Сътворява от четящите в градския транспорт невероятно красиви умове, каквито вероятно не се крият зад кориците. И така ежедневието се търпи.

Търпи се въпреки въображението. Или всъщност благодарение на него, клетото. Но любовта… от любовта боли. Кара ме да нося в гърдите си усещането, че вървя по тъй тънък лед. С всяка стъпка чувам пропукването. Усещам падането, но все пак продължавам да вървя. Продължавам смело и безотговорно да крача напред, макар и да знам, че е въпрос на няколко пуквания. И всичко ще приключи. И пак ще боли. И пак реалността няма да прилича на фантазията. И пак няма да успея да изгоня въображението си, защото все пак то, клетото, нали ми е всичко…

Когато погледна някого в очите, искам да не боли. Искам да виждам това, което е. Не желая вече да създавам от ординерното фикция. Абдикирам. Отказвам се. И някак все се повтаря едно и също. Раменете на мъжа са крехки. Не могат да понесат тежестта на очакванията. Щенията и фантазиите така болно тежат, че виждам как силната походка започва да се изкривява, гръбначният стълб придобива уродливи форми, лицето се изкривява в гримаса и просто тялото копнее да избяга. Защото е толкова лесно в сърцето да поникнат чувства към измислен персонаж. И аз така и не успях, тъй и не се научих да обичам отсрещния като това, което е. Обичам го като това, което очаквам да бъде. Стаените надежди за велики тела и здрав гръбначен стълб се настаняват у мен и с всеки изминал ден аз и моето клето, започваме да си играем с издръжливостта на горкия човек. Товарим.

С очаквания.
С нагласи.
С представи.
С цветове.
С мъгли.
С аромати.
С жертви.
С движения.
С вечности.

И накрая винаги, винаги, когато се стигне до щипката вечност, силният трясък се чува. Гръбнакът се сгромолясва под тежестта на всичкото. Аз пропадам. Ледът под краката ми се пука на хиляди частици с пукот. Химерата ми умира. И пак съм долу в ледената вода. Под разбития лед. И пак сивкавост. С всички свои вечности, движения, жертви, аромати, мъгли, цветове, представи, очаквания. Е, поне знам, че в някакъв момент клетото то ще дойде, ще събере всички тези партакеши, ще залепим леда и ще продължим да танцуваме леко отгоре му. Докато сивкавостта не изчезне за малко. И после пак не паднем долу с разпилените си вечности. И така в порочния ни кръг завинаги.

Е… докато някога нечий гръбначен стълб не издържи. Ще, нали? Ще.

Дай почивка на съзнанието и въображението. Живей страстно!