Какво нашепват спирките за нас

Със сигурност имаш поне един спомен на някоя софийска спирка или си засичал други двойки да се целуват, да се карат или просто да мълчат заедно. Изпушвал си последната цигара, докато чакаш автобуса в 10 вечерта, и си се ядосвал, че таблото упорито сочи 20 минути до идването му. Виждал си как един пияница се клатушка и едва не се стоварва на улицата или бръщолеви глупости, които не разбираш. Казвал си си, че не би искал да си на негово място. Разсъждавал си върху живота, взирайки се в уличните лампи, и си намирал невероятната красота на парка, когато е затрупан със сняг. Един уют, който само заснеженият парк притежава.

И си мечтал този град и тази спирка да станат по-красиви и по-топли, увенчани със спомени като този, за който ще ти разкажа.

Автобусната спирка е място, което крие невъобразими възможности. Тя решава съдби, събира животи, показва ни колко сме човечни и колко не сме, когато някой възрастен се нуждае от помощ, за да се качи на автобуса, а никой не се притичва на помощ. И макар често да я свързваме с броене на минутите и взиране в екрана на телефона си, тя е много повече, отколкото ѝ придаваме значение. И понеже отчитат важността – на човек да му бъде уютно и приятно, в Сунгапур направиха спирка от ново поколение, в която са поместени библиотека, карти на целия градски транспорт, люлки за децата, кафенета, дори парк. В близост до спирката има място, където можеш да оставиш колелото си, ако живееш далеч от нея. Това приятно кътче се намира в градчето Юрунг и е построено така, че да превърне чакането в удоволствие.

Джон Стайнбек (в книгата си „Безпътният автобус“) превръща автобусна спирка с малък ресторант и гараж в отправна точка на пътуването си, което само за два дни го среща със случайни, различни по произход и социална прослойка хора и разгръща цяла мрежа от взаимодействия. Това, което ги обединява, е недоволството от живота, който водят, и невъзможността да го променят.

Имаме дори филм с Мерилин Монро от 1956 година, озаглавен „Автобусна спирка“. В него любимката на Холивуд в ролята на певица – Чери, остава затворена зад стените на една закусвалня след отвличането ѝ от каубой, влюбен в нея. Той я качва на автобус за родния му град, но пътят е блокиран и те са принудени да останат насред нищото, изяснявайки отношенията си.

Българският поет Ивайло Дагнев посвещава стихотворение на автобусната спирка, пишейки:

не те дочаках подведе ме поезията на движението

посоките на идващи и заминаващи лица

преживявания отразени в огледала за

обратно виждане неустоим копнеж

останал по спирките да чака колко много

много спирки ненавиждам тръгнах си от

всичките с нотка недовършен спомен

Чудя се как ли живеят хората в малките градове без тези знаменателни спирки, които нашепват толкова много спомени.

….

Беше в навечерието на едно лято – онова, което ще помня вечно. Разхождахме се из Борисовата, открадвайки минути свобода между работата и ученето. Сесията наближаваше, а в главата ми блуждаеха въпроси за смисъла на съществуването и мястото ми сред другите. На онази пейка, която вероятно още пази спомена за нас, разбрах, колко силно се нуждая от мъжко присъствие до себе си, отричайки твоето в този момент. Ти беше човек, който не бе заел конкретно място в живота ми, по-скоро беше извън него. Вървяхме по мокрите алеи, наближавайки спирката, която щеше да ни качи на различни автобуси и в различни посоки.

Тогава се погледнахме в очите, за да си кажем сбогом, без да се налага да го казваме.

Но никой не посмя да прекъсне това продължително взиране отвъд плътта, отвъд времето, отвъд битието ни. Приличаше на онази игра – кой ще издържи по-дълго, без да мигне. Гледахме се продължително, дори загубих представа за времето. Усетих, че лицето ти се приближава, започна да се размазва пред очите ми и тогава… устните ти докоснаха моите. Не успях да разбера кой затвори очите си първи. Когато ги отворихме, дъждът бе завалял отново, а лицата ни се усмихваха, напоени от студените капки. Ти повтори целувката, без значение, че всички около нас бягаха от приближаващия порой или гонеха своя автобус, бързайки за вкъщи. После с бавни крачки назад се отдалечихме, без да кажем чао или до скоро. Нямаше значение дали и какво ни предстои, защото този момент бе решил всичко.

Ето и нещо за снежната романтика.