Край ще има, не сега

Излизам от блока с Жлъч в ушите. Нищо против нямам да сърцебия в синхрон с още няколко хиляди български жени, жадни за поезия. И без това ни е малко, сестрички. Повече трябва – цветя сме.

Прегръщам те по цяла нощ, готвя ти сарми по гащи, правя ти сцена на ревност на третия последователен ден, в който сме заедно. Слушам ти сърцето после през нощта. По-топъл си от раховеца в кухнята, когато е на 4.

Хей, птицо, не можеш на едно място да седиш. Искаш да ходиш по Англия, по Полша, на пичка си майчина, къде ли не… Стой мирен тука малко, стой да те обичам. После си е за после. Лети ми се с тебе. Не се ебавах за Ню Йорк.

Вдишваме, издишваме, вдишваме, издишваме. Пълен синхрон. Нямам против да се смесим с тебе, нямам страх. Чудо.

Видях Лукавия в очите. Зелени и криви. Асиметрични. Хипнозни. Отскубнах се и вече съм само любов. Страшно, а? Само любов съм и толкова.

Какво правим по Коледа, джентълмен? Харесах си рокля за тебе.

Можеш да ме носиш като часовник и искам да казвам пред другите, видели воина в очите ми, колко съм съгласна с всяка твоя дума.

То си е така.

Да се натискаме по ъглите на зимните барове, както предсказах, да се наливаме с уискита. Пушеци. Тук, на Балканите. Да те мажа с брокат, без да искам, докато пърхам с клепачи в лицето ти.

Хей, свестен, всички ни е страх, но виж всичко как се изплъзва между пръстите ни. Тик-так. И как утре вече сме на прах.

Тъкмо почнах да те виждам в детайли. Става по става. Да дишам с дъха ти и да нося миризмата ти по мен в офиса, дойде ли ден.

Кротко, край ще има, чуй ми пулса.

Край ще има.

Не сега.

Ето и нещо креативно, свързано със страст, празнота и други пороци.