Първата асоциация е за "Парфюмът", но днес разглеждаме първата му пиеса "Контрабасът"

Немският постмодернист Патрик Зюскинд, разбира се, извиква асоциацията за „Парфюмът: Историята на един убиец“. Всички помним лицето Грьонуй, което тъй жадно вреше носа си и крадеше аромати. С този свой първи роман Зюскинд вдига литературата на друго ниво и превръща сетивата ни в роман.

Зюскинд обаче не е просто „Парфюмът“. Зюскинд е един велик постмодернист, който оставя на света далеч повече от детето Грьонуй.  Днес ще говорим за „Контрабасът“ – първата му пиеса. Една първа пиеса, която е тапа от шампанско във въздуха и до днес успява да натисне с мазолестите си пръсти тънките струни на всеки читател и всеки театрал.

Контрабасът не е музикален инструмент. Той е любима, приятел, враг, пречка по пътя, мечта, спомен, красота, гротеска. Самият Зюскинд казва, че става дума за „съществуването на човека в стаичката му“. Човекът. Човечецът. В стаичката му. Това е всичко. Стаите ни са онова пространство, в което оставаме сами и заключени със себе си и всички непотребни вещи и пороци. Героят на постмодерниста звукоизолира своята малка бърлога. За да не чуват съседите контрабаса, ще каже. И ще излъже. Отстранява звуците, за да не стигат до ушите му неприятните шумни хора долу на улицата. Да не знае кога събират боклука и дали преминават нервни и тревожни линейки. Отвън е опасно.

Има хора, които нямат своите мании и своите страсти.

Дразнещи индивиди, елементарни частици, които не слушат Брамс и вървят с ръце в джобовете. Гърбът им е лишен от тежестта на контрабас. А той, клетият, трябва да бъде отглеждан внимателно. Да бъде пазен и надзираван. Така невъзможно е да се опакова в торба и да се метне през рамо…

„Мисленето – казва един мой приятел (той следва от двайсет и една години философия и в момента пише дисертация), – мисленето е нещо много трудно и не може всеки да дилетантства в него както си иска.“

Та така и „Контрабасът“. Изтънчена малка пиеса, на чиито страници е разлята бира и ухае натрапчиво. Пиеса-стая. Такава, в която пердетата дразнещо смърдят на цигари, но този аромат поставя рамка на твореца. А той, клетият, страда и пропада все по-дълбоко в самотата на битието си. Копнее по оперния глас на Сара. Мрази живота си, но не знае как да живее друг. Свиренето. Музиката. Басите. Контрабасите… Това е всичко, което умее. Всичко, което така силно мрази, че може само да обича.

Зюскинд разхожда на страниците на „Контрабасът“ Хайдн, Моцарт, Бах, Бетовен. Превъзбужда се и крещи. Стъпва в минорно настроение и се натъжава безкрайно. Обича една жена, така силно и могъщо я обича. Под кожата пропълзява красивата и нежна трепетна емоция, която днес сякаш не помним.

Понякога се будя през нощта – крещейки. Крещя, защото в съня си я слушам как пее, боже мой! Слава богу, че стаята ми е звукоизолирана. Целият съм плувнал в пот, а после отново заспивам – и пак се събуждам от собствените си викове. И така продължава цяла нощ: тя пее, аз крещя, заспивам, тя пее, аз крещя, заспивам и така нататък… Това е сексуалността.

Това е поезията на живота и делничното, превърнато в грандиозно и възвишено.

Това е малкият свят, който пълзи нагоре по стъпалата и се превръща в нещо гигантско и непосилно тежко и важно. Контрабасът е метафора. Мисля, излишно е да се отбелязва. Той е всичко онова, което мразим от любов и обичаме до омраза. Той е Зюскинд.

След като позволих на пиесата да се настани уютно в моята стая, отидох в Народния театър и гледах Валентин Ганев. Не сбърках. Велико е. Човекът в неговата стая. Всички ние в нашите си стаички.

„Контрабасът“ написах през лятото на 1980 г. Става дума, наред с разни други неща, за съществуването на човека в стаичката му. При писането се ръководех от собствения си опит, защото и аз прекарвам значителна част от живота си в стаички, които напускам с голямо усилие. Надявам се някой ден да открия толкова тясна стаичка, че да се уморя от самотата. Тогава ще напиша пиеса за двама в повечко стаи.

Припомни си "Да гледаш болката на другия" от миналия петък.