Давай, атакувай
… ще рикоширам в страховете ти, ще бомбардирам останалите руини от предишни грешки…
Винаги ми е било адски странно как някои хора решават, че други са прекалено слаби да понесат ударите им (не от онези, физическите, без насилие, моля), крясъците им или дори самата им човешка същност. Това е толкова погрешно гледане на нещата, колкото може би греши едно момиче, което отива на конкурс, за да бъде на корица на еротично списание и вдига реч за феминизма. Изключително грешно.
Оставете хората да преценят сами за себе си кое могат да понесат, кое не. Кое ще могат да ви простят и кое не. Не го ли направите обаче и тръгнете зад гърба им с вашите уж много „предпазващи и щадящи“ мисли и намерения, така вие нарушавате доверието между вас. Всички знаем колко трудно се гради точно това и в същия момент колко лесно всичко отива в казанчето на тоалетната чиния.
Оставете ги сами да си направят равносметка дали си заслужава всичко, свързано с вас, или дали просто няма смисъл да се прави каквото и да било. Вярвайте в другите хора, че те и само и единствено те знаят кое е най-добро за тях и кое е най-лошо.
Нямате право да взимате това решение вместо тях или ако случайно си мислите, че го имате, то тогава си посрещнете последствията.
Може би затова сме единствените живи същества на тази планета, които могат да комуникират на толкова високоразвито ниво. Именно затова – да комуникираме! Светът е много сложен, човешката психика, човешките емоции – дори още повече. Само и единствено чрез комуникация, без задни мисли, без очаквания можем да опростим живота си и този на другия срещу нас. Зарежете романтичните комедии, където ни учат, че ако наистина обичаш някого и знаеш, че може да му навредиш, най-доброто решение е да си тръгнеш и никога да не поглеждаш назад. Глупости. Така, освен че се превръщате в един космически виц, правите себе си нещастни, а другия човек още повече.
Ако мислиш, че ще ме нараниш, ако мислиш, че ще ме сравниш със земята с твоите постъпки, с твоите думи, с твоята същност, и точно затова се отдръпваш, съжалявам, но не те разбирам. Вярвам, че аз и всички хора, достигнали до дори някакво примитивно съзнание, знаем кое може да понесем и кое не. Знаем кое за нас си струва и кое не.
Така че, ако се чудиш какво да правиш, нека ти кажа. Атакувай, стреляй, пронизвай. Прави всичко, което ти идва да правиш. Без да ме пазиш, без да ме гледаш в саксия, не съм роден нито аз, нито никой за такъв живот.
Ако сам съм преценил, че мога да устоя на змийската ти отрова (бих казал скорпионската, но ще се разбере като нападка към зодията, а аз си ги харесвам), то тогава давай. Без да мислиш за последствия, без да мислиш какво ще ми причини всичко това.
Ако някой някога ти каже „извинявай, така и така, не ти казах, защото мислех, че ще те нараня…“, веднага му вдигни скандал. От онези, които можеш да чуеш само и единствено на Женския пазар, и то в час пик, когато всички пенсионери пазаруват „био“ пипер. Застани на мястото си, изправи глава и кажи, че само ти и единствено ти избираш кои удари ще поемеш и кои не. Само и единствено ти можеш да дадеш сила на нещо да те нарани или да те погуби. И никой, абсолютно никой няма право да подбира ударите, битките и войните ви вместо теб.
редакторите
