През пустини, урагани и земетресения

Казват, че хората никога не обичат, не харесват, не мразят поравно. Винаги единият го прави малко повече от другия. Малко по-страстно, малко по-плътно, малко по-истински. Втория типаж хора няма да го коментирам. Този текст е за хората, които дават, без да получават. Подаряват без повод. Създават щастие от собствената си тъга и го подаряват безвъзвратно. Без начислено платежно, без банкова сметка за превод, без куриерска услуга. Дават го и не си го искат обратно.

Научим ли се да ги ценим навреме, то тогава ние ще сме най-големите щастливци. Животът ни ще стане по-смислен, ще се изпълни повече с онези хубави чувства, за които се сещаме в градския транспорт, на улицата, на опашката в магазина, на работното място. Споменът от нещо, направено от ей такива хора, ни застига, усмихваме се… Изглеждаме пред останалите намръщени хора като някой току-що получил книжката си, но не  тази от КАТ, ами от онези жълтите… Става ни едно такова топличко, уютно в душите. После пак се връщаме в реалността. Ей това е нещо могъщо.

Да оставиш следа у някого и той или тя да се сеща за тази следа не в късните пиянски вечери, когато е самотно, когато е празно, а в час пик, когато в главата ни е пълна каша и имаме нужда от оазис в душевната ни пустиня.

Тези хора правят компромиси с времето си, със задълженията си. Правят компромис и със себе си, колкото и от психологическа гледна точка да е прието за нездравословно. Но не е ли точно това лепилото, което крепи човешките взаимоотношения? Единият да направи компромис със себе си в понеделник, а другият в Неделя – най-тъжния ден от седмицата. Лепилото, което ще крепи вазата ви толкова здрава, че и най-силното земетресение няма да успее да я напука отново. Лепилото, което ще крепи вашия кораб над водата въпреки всички пукнатини, въпреки всички разпокъсани платна.

За жалост късно ги оценяваме тези хора. Застигат ни цунамита, земетресения и урагани от задачи, тревоги, препятствия. Забравяме за лепилото. Забравяме за оазиса. Забравяме всичко направено от тях за нас. Забравяме така и част от себе си. Остава само пустинята. Те си тръгват от нас по напълно разбираеми причини. Нито една змия няма да стои на същото място, на което е свалила кожата си. Прощавайте бруталната метафора, но тези хора понякога точно това правят. Свалят си кожата, слой по слой, само при първото наше потрепване, при първото наше настръхване, причинено от новодошлия вечерен студ. Не говоря за атмосферния студ. Говоря за студа в душите ни, който толкова много ни пречи да стоплим някого другиго. Пречи ни да стоплим себе си.

Губим хората, които знаят много добре цената си, но все пак заради нас си правят сезонно намаление. Дават два артикула за цената на един. Губим хората, които трябваше да срещнем на половината път през пустинята. Ние не помръднахме от мястото си, вкочанени от студ. Те трябваше да направят една крачка, ала направиха две и половина и след това дълбоко съжаляват и обвиняват себе си, че не са направили три, когато са били способни с много усилия да направят четири.

Ей такъв човек ако намерите, не пускайте… никога. Въпреки че вярвам, че те намират нас, а не ние тях. Показвайте им колко много същност има в банковата им сметка. Ценете ги. Подарявайте щастието си… без повод. Давайте, без да взимате. Без да се замисляте. Правете и вие малко повече крачки от необходимото. Правете всичко това, преди корабът да се напука. Правете го при покупката на най-новата ви ваза. Правете го, докато не е твърде късно. И го правете от сърце.

Подарявай и усмивки, колкото и да ти е трудно понякога.