Нещата от живота

Любовните армии се давят и никой не умее да плува

Има един много особен момент в края на отношенията и той изглежда като разпускане на любовните армии, ако правилно си спомням Георги Господинов и едно негово ранено до смърт стихотворение.

Изобщо не разбираш, че тя си отива,  че вече избира нов квартал, че отдавна не се смее на шегите ти и когато се целувате, очите й са широко отворени, блуждаещи в пространството, не те сънува, а когато има кошмар, последното, което търси, е твоята ръка. А първото – себе си.

Изобщо не знаеш, че всички пъти, в които опита да говори с теб, не са нещо, което трябваше да подцениш, моментна женска истерия или онази специална седмица от месеца. Не, това бяха ясни сигнали, като на човек, който вижда, че лодката потъва, и маха настървено към брега, но там има някой, който не вижда и не чува нищо.

Според него лодката все някак ще стигне и само се лигави, за да привлича внимание.

Изобщо не подозираш, че има други мъже, които й правят комплименти, и че никой от тях не е специален за нея, но думите им й напомнят какъв беше в началото и какъв можеше да бъдеш все още. Че някога знаеше какво да направиш, ако се разплаче, и че женските сълзи винаги са симптом на нещо развалено в отношенията. Но, разбира се, ние, влюбените момичета, не се отказваме толкова лесно, продължаваме да се надяваме и да чакаме, но лодката все някога потъва, а и двамата сме забравили как се плува.

Изобщо не проумяваш, че краят на спокойствието ти е тук, съвсем скоро ще бъде заменено от закъснели прозрения, които не вълнуват никого, защото, когато една жена си тръгва, си тръгва завинаги. Изобщо не й пука вече за лодката, мечтае си за кораб и плуване в открито море, за целувки с вкус на слънце и изгреви, затова затваря очи, намества си луничките и те изтрива от всички сънища, дневници и стихотворения. Ти си човекът на брега, който гледа тъпо към празната лодка и се чуди какво е пропуснал.

Като на филмова лента си спомняш за пътите, в които нямаше време след работа да поговорите прегърнати на дивана, защото момчетата те чакаха/заради мача/компютърна игра, сещаш се, че пиеше повече вино последните месеци и ти отправяше дълги многозначителни погледи, получаваше повече есемеси от обичайното и вместо с грим се носеше бледа като от стихотворение на Лилиев.

Колко много си спомня човек, когато вече няма смисъл да помни каквото и да е…

И така, любовните армии се разпускат, не знаеш какво да предприемеш, искаш поне да извикаш някого на дуел, но не откриваш реален враг освен себе си. Отваряш прозорците, пускаш любимия й джаз, сипваш си коняк и гледаш към празната половина на леглото, в която още се усеща аромата на лавандула и божури.

Потъваш с лодката тихо и без съпротивление. На брега тя ти е обърнала гръб.

Няма такова нещо като любов от разстояние.