Точно се появи, а аз трябва да тръгвам…

Остават 5 минути до моя влак. С него отивам до летището и оттам се прибирам вкъщи. А ти оставаш тук. Гледаме се и мълчим. Очите ни се усмихват въпреки сълзите. Държиш ме прегърната плътно до себе си. Говорим си с погледи и жестове, другото вече сме си го казали и показали. Влизам във вагона и спомените нахлуват.

Точно когато мислех, че съм взела решение какво да правя с живота си, се появи ти. 14 дни преди да напусна страната. Появи се в пълния си блясък – умен, забавен, очарователен и много грижовен. Животът ни срещна, когато най-малко очаквах и най-много имах нужда. След първата среща поиска да остана у вас. На втората бях готова доброволно да ти дам ключовете от апартамента и сърцето си. Да ти дам енергията и любовта си. На третата ми помогна с пренасянето на част от багажа – половината дрехи и обувки, четка за зъби, комплект дамски принадлежности и едно сърце, готово да обича отново.

Дали бързахме, защото нямахме време, или бързахме, за да си покажем, че нашето време едва сега започва.

Обещах си да внимавам, но нещата се случваха толкова естествено. Сякаш цял живот сме се познавали и сега просто четяхме мислите си. Не пускаше ръката ми, а вечер спях върху гърдите ти. Живеехме във филм. Наш филм. Говорехме с часове за теб, за мен, за твоя бизнес, за моите идеи, за реализация, за книги и кино, за пътувания, за вяра, за Бог, за смисъла на живота, за нас и нашата съдбовна среща. Разигравахме сцени от известни филми, но с наш сценарии. Не го правехме за други, а за себе си. Провокирахме се, дразнехме се, желаехме се. Губех се в кристалните ти сини очи и магнетичен поглед. Ясно виждах искрите в тях, когато ме гледаш. Щастлив си. Аз също. Научих се да произнасям фамилията ти правилно, научи се да пишеш имената ни на български, едно до друго. В дните, в които успяваше да се измъкнеш по-рано от работа, винаги ми подготвяше приятна изненада: джаз фест на открито, музика на живо в парка или просто романтична разходка под звездите. Уикендите пътувахме.

Дадох ти времето си доброволно. И аз с него в комплект. Дадох ти го цялото, а ти не злоупотреби. Достигнал си годините, в които знаеш от какво има нужда една жена и как да я направиш истински щастлива. Знаеш и ти кой си и какво искаш.

Толкова е лесно, когато картите са на масата. Когато играем като големи, без досадната гонитба на котка и мишка, без вечното сравняване и мерене на егото.

То е за новобранци. А ние вече не сме. И въпреки че играем по правилата за големи, пеперудите в корема ни тласкат към всички други лудости – носиш ме на ръце по тесните и стръмни холандски стълби, от които знаеш че ми се завива свят; вдигаш ме на конче, за да пея от първи ред заедно с групата на музикалния фест в парка; спираш колата по време на силен дъжд, за да се гоним не в цъфналата ръж на Робърт Бърнс, а сред високи и необятни царевични полета, за да падаме и ставаме заедно, но да оставяме следи – лудо и безразсъдно. Утоли и жаждата ми за екстремизъм, водейки ме на най-големия увеселителен парк в Холандия. И точно там, на една огромна гондола, докато телата ни летяха в безтегловност вертикално, а аз крещях по-силно от децата около нас, ти хвана ръката ми и ме целуна. И точно там, във въздуха, се прокрадна тази мисъл. Може би срещата ни не бе случайна, може би трябваше да замина, за да те срещна?

Съдбата обича да си прави шеги, тествайки твърдостта на изборите ни.За няколко дни успя да разбъркаш плановете, които подреждах с месеци. Разрови се из предишните спомени с други мъже, изхвърли всичко излишно от там и остави само себе си.

Ядосваше се, когато чуеше, че някой преди теб не ме е оценявал достатъчно, и в същото време се радваше, че ти е оставил възможността точно ти да ми дадеш онова, което ми е липсвало досега. Искаше да бъдеш част от живота ми и да споделяш емоциите ми, затова държеше да правим всичко заедно, дори дребните, ежедневни неща. Заедно чистехме, готвехме, рисувахме мечти. Дойде вкъщи, за да ми помогнеш с пакетирането на багажа. Стояхме на земята и се гледахме влюбено с часове, после подреждахме и пак се гледахме, спирахме, за да се целуваме. Всъщност не беше така, защото не беше по сценарий на Уди Алън. Дойде точно навреме, преди да изперкам тотално. Няколко часа преди полета ми, дрехите ми все още бяха разпилени из цялата стая. „Вдишай дълбоко през носа и издишай плавно“, спомням си точните ти думи. На първата ни среща ме научи на основните стъпки в медитацията. Беше ги усвоил по време на 10-дневен курс в Белгия преди няколко години. Опитвам се да се фокусирам върху дъха си и да се успокоя. Дишам, издишам. Не помага. Нито се фокусирам, нито съм по-спокойна. Мисля за твърде много неща. Майната му на багажа, какво ще стане с нас? Само при мисълта да си далеч пулсът ми се ускорява и ме облива студена пот.

Подарихме си 2 седмици, които със сигурност ще помним вечно. Преоткрихме значението на думите любов, синхрон, разбирателство, партньорство, уют. И двамата сме в период, в който вече не искаме да губим излишно време с неправилни партньори. Изморени от лъжи, неспазени обещания, фалшиви хора и постъпки, търсещи спокойствие и сигурност. Ти не си от онези, които говорят много и не правят нищо, ти държиш на думата си и по всякакъв начин ми показваш чувствата си с действия. Появи се сякаш за да ми покажеш, че любовта може да бъде много по-лесна, без скандали и напрежение, основана на доверие и уважение. Не ти трябваха красиви думи, защото жестовете ти бяха истински. Усещах присъствието ти в деня ми дори когато не беше до мен. Харесваше усмивката ми и се грижеше да не слиза от лицето ми, не оставяше пръстите ми самотни за дълго, обичаше да играеш с косата ми и да провокираш смеха ми.

Може би съм жена клише, защото копнея за тези малки детайли и определено имам нужда от тях. Може би си мъж клише, защото ми даваш всичко необходимо. Харесва ми да сме клишета. Нека останем такива.

Сега съм на летището и не спирам да мисля за теб. Най-дългите часове. Броя минутите в отсъствието ти също както го правех в присъствието ти. Но сега е тъжно и самотно. Не знам колко ще чакам  до следващата ни среща, колко търпение и шоколад да подготвя, колко любовни филми да изтегля, които ще трябва да изгледам сама, мислейки за нас, колко плюшени играчки, които ще прегръщам вечер вместо теб, колко страници изписани за теб, стихове, посветени на теб, и много още мисли пак за теб. Прибирам се вкъщи. Радвам се. Ама, честно ли? Не ми се тръгва още… Не и без теб! Получавам есемес. От теб е.

– Купих си билет!

Забърквам си коктейл, за да го отпразнувам!