Религиозният фанатизъм иска омразата ни, но няма да я получи

„Литературен петък“ е нова рубрика, в която всяка седмица две запалени по литературата дами ще ни поднасят селекции, анализи и ревюта на книги,които са се прокраднали покрай високите им критерии за литература. В безспорно най-обичания ден, точно преди уикендът да почука на врата, те ще забъркват смесица от най-доброто, което предстои или вече е факт, както и неприкритата си носталгия към класиките. Ако необятното поле от заглавия те обърква и затруднява в избора, тук ще намериш литературни находки – проверени, прочетени и поднесени стегнато, за да улеснят пътя между теб и следващата ти книга.

Месеци наред избягвам да прочета „Няма да получите омразата ми“ (изд. Ciela), защото се страхувах да не ми се пръсне сърцето от мъка от тази малка книга, напоена с толкова лична болка. По време на атентата в Париж от 2015-а Антоан Лейри губи съпругата си в концертна зала „Батаклан“, тя е само част от статистиката, която ужаси всички ни, но личната история има още по-трудно за осмисляне лице. В петък вечер един град, който обичайно е сноп от музика и светлини, беше изпълнен с кръв и писъци.

Не ми се счупи сърцето, както очаквах, но стана нещо нещо по-необичайно – впечатлих се от силата на Лейри и способността му да разсъждава дори когато целият е ограбен.

През цялото време си мислех, че ще дойде момент, в който ще усетя омразата му и дори нямаше да го обвиня за това, напротив – всеки на негово място първосигнално ще се отдаде на тъмните си чувства, провокирани от неимоверна скръб. Мисля, че аз нямаше да бъда толкова силна и щях да изпитвам потребност да назова виновника и да го посоча с пръст.

Не усетих омразата му и екстремистите няма да я усетят, защото той знае, че те това искат, и няма да им го даде, няма да позволи и на сина си, който едва 17-месечен губи майка си. Книгата първо започва като статус, който обиколи бързо социалните мрежи и показа на Лейри, че може да намери утеха поне в думите, в тяхното учудващо свойство да лекуват, като описват неназовимия ужас на болката.

„В петък вечерта вие откраднахте живота на едно изключително човешко същество – любовта на живота ми, майката на сина ми.

Но няма да получите моята омраза. Не знам кои сте и не искам да знам, вие сте мъртви души.

Ако Богът, в чието име убивате сляпо, ни е създал по свой образ и подобие, всеки куршум, забит в тялото на жена ми, вече е рана в неговото сърце. Затова няма да ви направя този подарък и да ви намразя. Вие искате точно това, но ако от гняв отговоря с омраза, ще се предам на същото невежество, което ви е направило такива, каквито сте. Искате да ме е страх, да гледам с недоверие съгражданите си, да жертвам свободата си за сигурността? Загубихте. Играта продължава.“

Първоначалния шок от новината, от репортажите, от обаждането по телефона, което обръща света на двама, трябва обаче да отстъпи място на реалността, в което синът им, усещащ липсата на майка си, има нужда да яде, да спи, да ходи на детска градина. Толкова е странно, когато по време на трагедия животът настоява да продължи и битовизмите започват да звънят на вратата. Така е и за Лейри, когато идва водопроводчикът, този малък ежедневен детайл го изумява, ето че ще плаща сметки, ще ходи до магазина, ще говори с хора, ще търпи съчувствените им усмивки и ще се опитва да бъде и майка, и баща на сина си. И докато околните се надпреварват да му помагат с домашно приготвена храна или успокояващи разговори, синът им плаче и търси жената, която го е носила девет месеца в утробата си.

„Притискам го към себе си, задържам го между краката си, за да ме почувства, за да ме разбере. Прекарал е девет месеца вътре в майка си, вслушвайки се как живее тя, ударите на сърцето й са били ритъмът на дните му, движенията й са били неговото пътуване, думите й – музиката на неговия зараждащ се живот. Искам да чуе, долепил ухо до гърдите ми, как моят глас изрича скръбта ми. Искам да почувства как мускулите ми се напрягат под тежестта на този момент. Искам ударите на сърцето ми да го уверят: животът продължава.“

„Няма да получите омразата ми“ не претендира за литературна стойност, това е автентичен документ за устойчивостта на човешката психика, силата на духа, любовта, загубата, за живота такъв, какъвто е – жесток и прекрасен.

Безусловната обич стопля от страниците и не позволява на религиозния фанатизъм да отнеме светлината, която тя дава.

Миналия път четохме…