Знаеш, че след време ще дойде друг, но в един момент се уморяваш от нови начала

Понякога още чакам да станеш да загасиш лампата. Май ще трябва да си купя нощна, която да сложа на шкафчето и да не се налага да се сещам толкова често, че те няма. Сутрин няма да има кафе на печката, нито ще правя палачинки за един. На кого му се занимава да готви за себе си? Да губя време, да се тъпча със захар, а после да се натъжавам, че те няма да ме гледаш накриво.

Има хора, за които не знаеш колко ще ти липсват, преди да си отидат. Без да разбираш, променят света ти и те пренасят в техния, а точно когато се почувстваш наистина у дома си, ти напомнят, че всъщност мястото ти не е в него. В началото беше като лунапарк. Беше ми интересно да изучавам лудостите ти, да ги разбирам една по една и накрая ги обикнах. Постоянно се изкачвахме нагоре, после бясно надолу, всичко се случваше толкова бързо, екстремно и шумно.

Краката ми трепереха след всяка нова покорена въртележка на живота ми с теб и дори да ме беше страх, знаех, че ще поискам да се кача поне още веднъж.

Любимият човек идва в живота ти рязко, неизбежно го променя и след това без значение по чия вина го напуска и те оставя да започнеш всичко отначало. Знаеш, че ще дойде друг, но в един момент се уморяваш от нови начала.  Забравяш как се прави, ако не ти се е случвало от години. Когато не си на 20, вече не е толкова лесно. Ставаш все по-предпазлив, все по-самодостатъчен и ти е все по-трудно да допуснеш друг в живота си.

Тази игра вече не ти се играе със същия хъс. Пак да се вълнуваш за някого, пак да го опознаваш, да се напасвате, да се започнете да си вярвате и да свикнете със странностите си. Ще трябва да се уча да готвя любимото ястие на някой друг, да спра да обичам рождения ти ден повече от моя, да му разкажа за детството си и за баба си, която толкова обичах. Сигурно ще спомена и нещо за теб. Кратко, в едно-две изречения, защото никой не обича да слуша за онези, разбили сърцето, от което сега се надява да получи обич.

Ще трябва да те събера в 5 минути и да не те споменавам прекалено често, даже почти никога.

На раздяла оставям не само без погледа на зелените ти очи, а без цял един свят. Той си беше твой, после го споделихме, сега отново делим и взимаме кой каквото е дал. Не знам как ще свикна да ми мирише на друг парфюм вечер, да се смея на нечии други шеги, да търпя нечие друго откачено семейство. Наистина не си даваш сметка колко си свързан с някого, бил дълго време в живота ти, преди да си тръгне. Освен всичко друго има и куп досадни детайли, за които не беше помислил.

Телефонът ми е на твоята сметка, телевизорът у нас е твой, резервирали сме почивка в Гърция за края на август. Ами котката, която ми подари? Ще идваш ли да я виждаш и ще я водим ли заедно на лекар, когато е болна? Не искам да мисля как хората „разделят” деца, общ бизнеси или къщи. 

Ама се справят. Щом те могат, знам че мога и аз. Просто е трудно е да пуснеш цялото ти ежедневие да си отиде, сякаш нищо не е било, особено когато не ти си този, който го иска.

Все още не знам дали двама доскоро щастливо влюбени могат наистина да си останат приятели, или е по-добре всичко да бъде само спомен, защото иначе ще боли прекалено. Знам само, че дори дните ми да бъдат напълно различни без теб, пак неизбежно в мен остава частица от твоя свят. От нещата, които ми показа, на които ме научи и които ме накара да изпитам. Искаме или не, всеки, който спира в живота ни, дава нещо от себе си, което по лесния или по трудния начин ни прави по-истински хора.

Какво се случва с любовта след пеперудите в стомаха?