Чакаш някой да преглътне егото си

Събуждайки се сутрин, първото, което правиш, е да си погледнеш телефона. Да провериш дали случайно онова дългоочаквано съобщение не е решило да се позиционира на екрана ти. Както повечето дни обаче него го няма, а вероятно няма и да дойде, докато го чакаш. Винаги става така. Хората се връщат не когато искаш, а когато вече не ти трябват. Междувременно хвърляш един пренебрежителен поглед на всички останали известия и ги подминаваш небрежно. Не те вълнуват особено както новините, така и изпращачите им. Продължаваш с деня си по същия план. Не обръщаш много внимание на това, което става, защото не е това, което чакаш. Обаче може да се окажеш, че чакаш с дни, дори седмици и дневният ти план може да се окаже годишен. И е много по-лош от този на мобилния ти оператор, понеже не знаеш кога изтича. Докато си губиш времето да чакаш нещо, което може да дойде, но най-вероятно няма, отминаваш само нещата, които вече са там. Караш ги да те чакат, както ти чакаш някой друг. И целият кръговрат се заформя наново, понеже все искаме, каквото нямаме, но

Нещата, които толкова искаме, невинаги са тези, които ни трябват.

И си пилееш времето като спомените след две бутилки вино. Най-често преглъщани в очакване на човека, който не може да преглътне егото си.

И ако мислиш, че някой си тръгва неоснователно, основание има със сигурност. Винаги го разбираш след време и обикновено те осенява прозрението, че „всяко зло за добро“. В най-типичния сценарий, когато се осъзнаем и тръгнем по пътя си сами, хората, от които си тръгваме, най-често искат да се върнат при нас. Защото все не можем без този, който може без нас. И тогава си казваш, че са били прави хората, като са казали да внимаваш какво си пожелаваш. Нещата, които си пожелаваме, се сбъдват, но най-често в грешното време. Когато не само вече не ги искаме, но присъствието им би ни объркало живота, както изпитото по техен адрес вино ни объркваше главата. И вместо да пристъпваме назад към този, чийто инат е по-голям от нуждата му да бъде с теб, може би трябва да скачаме напред, знаейки, че който може без нас и един ден, може без нас и повече. Така че спри да си фантазираш много уважителни причини защо не те е потърсил още, и се сети, че ако има желание – има и начин. Егото е горчиво за преглъщане точно колкото евтиното вино от мизерен магазин, но никой не прощава ако не иска, и никой не се връща, ако не обича.

Стига си чакал хора с инат безкраен като вселената, потърси някой с обич по-велика и от нея.

И вместо да чакаш позиционирането на онова съобщение, което все не идва, се сети, че няма как да дойде нещо, което не е изпратено.

Колко хубаво би било да има някой, когото да не трябва да чакаме.

Когато онзи някой не се обажда…