Или защо популярният израз „Ех, ако можех да съм на твоите години, но с моя акъл!“ е безсмислен и ненужен

От всички възможности някой нещо да ми даде на тоя свят най-много обичам да ми дават непоискани съвети. Как пък никой не подходи със същия устрем, връчвайки ми две пачки, вързани с ластик, или чифт нови обувки, или дори едно парче сирене – ей така, да ме срещне на улицата и да ми каже – „Абее, като те гледам, имаш нужда от малко сирене – я вземи това парче, някой ден ще ми благодариш!“.

Няма такъв случай.

За сметка на това колко пъти само съм чувала „Ех, сега ако бях на твоите години, но с моя акъл!“ – и ми е идвало да се взривя. Знаете ли защо? Защото е абсолютно невъзможно. Нито аз имам така прехваления чужд акъл (тоест в следващите 60 години съм обречена да върша само глупости, докато се сдобия със свой собствен), нито другият може да стане отново на моите години – да, може и да е поумнял, но също така е и остарял безвъзвратно. Всички са прецакани. Пълна скръб, депресия и тъпота.

Така че за доброто на всички е да се възпираме от изричането на този необмислен израз и сега ще се обоснова защо.

Първо, цялото нещо е биологично неосъществимо и като такова моментално губи практическата си стойност. Ако хората можехме да подскачаме напред-назад във времето ту с един мозъчен обем, ту с друг, светът щеше да е едно много странно място. Само си го представете – да си на 18 с акъл на 72-годишен е също толкова извратено, колкото да си на 72 с акъл на 18-годишен. В първия случай те чака неимоверна досада и отегчение, а във втория – деменция и полово предавани болести. Не, благодаря. Много си е добре да сме си с акъла за съответните години и да се разболеем от хламидии на 18 вместо на 100.

Второ, адски безсмислено е – като кръстоските на Мичурин. Тиква, ашладисана с боб и диня, опрашена с топола. Звучи добре и екзотично, но на вкус сигурно е пълна гадост.

Безсмислено е да мечтаеш да се връщаш на годините на някой, който ти изглежда млад, а кахърите му – бели. Нито ще станеш млад, нито ще направиш нещо по-добре от клетния несретник, нека бъдем честни. Хората си умираме да се надлъгваме със способностите си, да се хвалим с опит и да дрънкаме небивалици – и в същото време да повтаряме едни и същи грешки в продължение на 55 години.

Това между другото е характерно само за нашия биологичен вид. Нито един пор например няма да си загуби 55 години, за да се накисне отново, отново и ОТНОВО в едни и същи лайна, да се омъжи три пъти – разбира се, за един и същи тип пор, и трепетно да очаква да му се случи нещо различно, докато междувременно търка талончета.

Аз такива порове не познавам – само хора.

Така че, няма нужда от превземки. И да имахме сегашния си акъл на 20 години, пак щяхме да направим същите простотии – защото той, акълът, не идва от правенето на правилни неща, а от правенето на грешни, а понякога, за нещастие, дори и тогава не идва.

Трето. ЩЕШЕ ДА Е СКУЧНО. Да бе, наистина. Само си представете – едва на 18 сте, а вече знаете, че парите от абитуриентския бал ще ги инвестирате в земеделски фонд, в апартамент в Манастирски ливади и в курс по японски – нищо че вместо това много ви се ходи на море с гаджето и искате да си купите кола. Все пак акълът ви е на 56-годишен и сте наясно, че животът е суров и че ако не направите тези три неща, ви чака празна кредитна карта, пародонтоза и генерално нещастие.

Жестоко вълнуващ живот, дума да няма.

Не че и пародонтозата и празната кредитна карта са много вълнуващи, но поне морето с гаджето сто процента е било. А и само си помислете каква зловеща скука е да си на 25 и да си постигнал всичко, което акълът на двойно по-възрастен ти е позволил. Народът неслучайно казва „Всяко нещо с времето си“ (в това число и акълът). 

И четвърто. Не сме изкуствен интелект. То и естествен не сме, но да не навлизаме в тая деликатна тема. Въпросът е, че няма гаранция за нищо в тоя живот. Дори и по някакъв вълшебен начин да се върнем 20 години назад, но със сегашния си акъл, нищо не ни гарантира, че няма да ни блъсне трамвай или да стане земетресение и пианото на съседа да ни падне на главата. Или че няма да ни ухапе куче и да се разболеем от коремен тиф. Или – айде нещо по-оптимистично – че няма да ни се отвори парашутът и да заминем в Африка да спасяваме лъвове, вместо да учим счетоводство и контрол.

Животът е непредвидим в доста отношения и ако ще петстотин пъти да се връщаме назад във времето, все нещо може да прецака перфектните ни планове. Ние предполагаме, господ разполага.

Така че – нека всички дишаме спокойно. Няма какво да страдаме по отминалите времена и да се опитваме да назидаваме другите. Нито ще върнем времето назад, нито те нещо ще променят или казано по друг начин – нито ние сме им на годините, нито те са ни на акъла. И слава богу – кой знае какви идиотщини щяхме да сътворим. А следващия път, когато ви дойде на езика да кажете на някого „Леле, ако можех да съм на твоите години, но с моя акъл“, се удръжте, колкото и да ви е трудно. Защото нито на него ще му стане по-добре, нито на вас.

Ако можех пак да съм на 17, нямаше… Какво?!