Ако проследиш всички социални мрежи, пъзелът се нарежда...

Не чета трилъри. Не е моето. Никой не ме е научил как да комуникирам с тях, как да влизам и да усещам напрежението. А може би ме е страх. Или прекалено много се вглеждам в класиките, любовите, търсенето на някакви велики и изчезнали ценности… може би, може би. Никой не знае. Все пак се случи да заровя нос в „Коя беше Алис“. Ново било. Нестандартно било. Да видим…

Историята започва с изчезнало 25-годишно момиче. Красиво, амбициозно. Бъдеща журналистка. Вероятно бъдеща грижовна майка, любяща съпруга и прецизна домакиня. Да, ама не. Алис е мъртва.

В университета всички са в шок. Някак никой не я познава, но всички страдат за нея. Разбираемо. Днес живеем в странно време. Когато бях още ученичка, една сутрин на вратата на училището видях некролог. Някакво момченце се беше самоубило. Не го познавах, но се шокирах. Взирах се в снимката и се опитвах да си го спомня. Да си го съчиня. Да си кажа „Аха, това е онзи, който…“, но не успях. А вероятно десетки пъти сме се разминавали по стълбите. Били сме заедно в двора по физическо. Чакали сме рейса към Орлов мост и дори може би сме се возили заедно, но аз никога не съм разбрала кое, по дяволите, е това  момче. И тогава потънах в някаква малка престорена тъга. Престорена, но и откровена. Чувствах се длъжна да скърбя. За това момче, с което вече няма заедно да чакаме рейса…

Така и с Алис. Who the f*ck is Alice? Момченцето от моето училище нямаше фейсбук или туитър. Алис обаче е имала.

След нея остава и дневник. И купища мейли. Постове в социалните мрежи. И от всичко това пъзелът някак започва да се подрежда. Алис придобива човешки облик.

Самият роман е изграден така. Малко разпилян. Понякога разкъсан. На места нелогичен. Каквито сме и ние в социалните мрежи. Каквато е и Алис. Някои глави са туитове, други са откъси от дневник. Трети са писма. И читателят трябва да сглобява.

„Коя беше Алис“ е колкото интересен роман, толкова и зловещ. Не заради смъртта и изчезването. Не заради неочаквания обрат. А защото е страшно колко голяма част от себе си пръскаме по социалните мрежи и мейлите. Страшно е как от споделеното цитатче във фейсбук могат да се появят доста истини.

И ако те някак бъдат прочетени между редовете на мъдрата мисъл, ние ще останем голи. С тайните и с всичко неизказано.

За жалост не умеем да мълчим. Не сме загадъчни. Просто сме пъзел. Разпилени малко в инстаграм, малко във фейсбук, мъничко и в деловите мейли. И ако някой гений успее правилно да събере и подреди всичко…

А тук пък сме събрали книгите, които четат милиардерите.