Любовницата е като София – по празниците остава сама

По ирония на съдбата миналия уикенд се срещнахме пред Народния театър. Грозна среща пред най-красивото място в града. Около нас почти нямаше хора и докато вървяхме един към друг, за секунди премислих десетина варианта какво да му кажа. Видях го за първи път от три месеца, след като отидох у тях, събрах си малкото останали неща и треснах вратата на сбогуване. Прибрах си четката за зъби и пантофите, за да направя място на онази, с която кой знае колко време съм го делила, докато моята четка все още беше в шибаната му дразнещо зелена баня.

Разменихме си само няколко думи, което е ужасно за хора, които са били заедно толкова време, но е единственото, което можеш насила да кажеш на някого, който те е забъркал в подобна свинщина.

Беше с някакво момиче, а мен ме беше страх да попитам дали тази същата му звънеше посреднощ, когато ми казваше, че са колеги от чужбина. Дали нея е ч*кал, когато все работеше до късно, и дали беше неин противният парфюм, който понякога долавях в колата му и все се надявах да е просто ароматизаторът. По всичко личеше, че да.

Когато разбереш, че си бил тъпият ъгъл в любовния триъгълник, първосигнално понякога обвиняваш третия човек.

Че се е появил и е прецакал иначе перфектната ви връзка. После ядът отминава и признаваш пред себе си, че явно това далеч не е било така още преди да има друг в картинката. Даваш си сметка, че проблемът идва отвътре, и след това обвиняваш половинката си. Задето ти е причинил това, задето е крил и те е правил на глупак и най-вече за това, че нямаше смелостта да те погледне в очите и да ти каже, че има друг. Колкото и да е гадно, все си мислиш, че би те боляло по-малко.

Накрая обвиняваш себе си и се питаш с какво си допринесъл за изневярата. И задето не си разчел знаците. Питаш се дали наистина си купуваше новите ризи и парфюми заради теб, дали онзи уикенд наистина е бил на тиймбилдинг в Правец, дали си сложи парола на телефона, за да не набира номера случайно и дали, когато те е докосвал, не си е представял нея. А дали ти купуваше скъпи подаръци, защото се е чувствал виновен?

Да си призная честно, във въпросния ден ми стана мъчно. За всичките ни хубави моменти, за безрезервното доверие, което му имах, за всичките пъти, когато ме прегръщаше и се чувствах в безопасност, за това, че му позволих да ме види да плача и после той да предизвика сълзите ми. Докато се разминавахме на най-красивото място в София, и тримата се почувствахме грозно.

Защото по трудния начин научихме непреходната истина, че от любовния триъгълник победител всъщност няма и всеки плаща твърде висока цена. И че не само аз съм била тъпият ъгъл.

Може тя сега да беше с него, но невинаги с любовниците става така.

Защото, когато ме погледна, тя неизбежно се сети за Коледата и рождения му ден, които той прекара с мен, и че когато се срещаха тайно, накрая си лягаше до мен. Не че това ме успокоява. Не че това го е правело щастлив. Но тя знаеше, че ако аз не бях пожелала да си тръгна, може би още щеше да продължи да бъде любовница, защото нещо все го задържаше при мен. Както в повечето случаи нещо задържа мъжете при приятелките и съпругите им. Знаеше, че когато разбрах, ми се кълнеше, че ще я остави. А аз знаех, че вече нямаше как да му вярвам. Не е хубаво човек да се зарича, но от цялата история научих нещо важно. Че не искам никога да бъда на нейното място. Защото любовницата е като София – по празниците остава сама.

И сто пъти да се извиниш, счупеното не се лепи.