Как двете поетеси си сменят червилата в най-изумителните моменти

Атанас Кънчев

Има жени,около които винаги ще витае мистерия и нито един век няма да я разбули напълно, но затова пък историите им ще продължават да интригуват всяко следващо поколение. Такива две титанични имена са Елисавета Багряна и Дора Габе – поети, интелектуалци, съперници, приятелки, Жени с главно Ж.

Под режисурата на Юрий Дачев и текста на Таня Шохова Бойка Велкова (Дора Габе) и Мария Каварджикова (Багряна) изпълняват трудната задача да представят на публиката едни изключително сложни отношения, за които е изписано и изговорено немалко, но разграничението между слух и достоверен спомен/информация е задача с повишена трудност. Именно това се случва с постановката „Две“.

Действието се развива в Дома на писателите в Хисаря, където двете поетеси са на почивка. И тъй като шофьорът на Габе не се появява (той, разбира се, е нейният млад любовник), за да ги върне в София, те са принудени да останат още няколко дни, унесени в общи спомени, спречквания и помирения.

Всеизвестен факт е, че съпругът на Дора Габе – литературният историк и критик Боян Пенев, е голямата любов на Багряна. Докато тече разводът и двамата влюбени правят план най-сетне официално да бъдат двойка, Боян умира. Шок за Дора, която по това време е с Нобеловия лауреат Витезслав Незвал в Белгия, и за Багряна, която толкова дълго е чакала любимия си, но съдбата й го отнема внезапно на 46-годишна възраст след влошено състояние от операция на апендицит само месец преди делото за развод.

На сцената има всякакви емоции, но едно особено затихване се спуска, когато между двете жени се прокрадва името на Боян. Елисавета обвинява Дора, че не признава влошените си отдавна отношения с Боян и укриването на неговия дневник, който толкова много желае да прочете след смъртта му. От своя страна Габе не може да прости на Багряна, че нарича бившия й съпруг любовта на живота си и сродна душа. Ето какво пише до Елисавета Боян в едно от неговите най-известни писма през 1925 година:

„Мила Лиза, нямам никаква охота да пиша писма. Какво бих могъл да ти кажа дори в най-дългото, най-подробното писмо? Само това, че те обичам много, че не съм те забравил и не ще те забравя, че сега те обичам все тъй силно, както и преди. Но бих ли могъл с обичта си да намаля мъката ти?

Искам да те видя, да бъда с тебе насаме – не за да ти кажа нещо особено, а така – да те почувствам отблизо. Това желание страшно ме измъчва. Толкова много искам да те видя, че започвам да вярвам в чудеса, очаквам нещо невероятно, невъзможно. Ако в нас самите, в душите ни, няма прегради помежду ни, какво значение могат да имат външните прегради. Обичта ни ще ги победи – ще ги победи и времето.“

Извън любовната тематика се засяга един от най-ненамиращите отговор въпрос, а именно – виновна ли е Багряна за смъртта на Вапцаров? В постановката тя казва разгорещено, че царят не е успял да го спаси, та какво остава тя да е имала подобна сила и власт да го стори. След процеса се повяват много обвинителни статии и дори стихотворения срещу поетесата („Тя вчера блудствуваше с фашистките злодеи/ И днеска блудствува, но с нашите идеи.“, Христо Радевски в брой 654 на „Стършел“.) Самата майка на Вапцаров разказва, че преди делото е бил оказан натиск върху свидетелите, в това число и Багряна. Само който е бил в залата, може да разгадае този почти митичен момент – начина, по който поклаща глава Елисавета в ключов момент. Но на сцената, в малката камерна зала на Народния театър, Дора Габе я напада остро точно там, където знае, че ще я заболи най-много.

Всеки път, когато разговорите ескалират, едната казва на другата: „Я да си сменим червилата“ и емоциите утихват.

Много красив момент от постановката е, когато двете поетеси решават да играят на една игра – без думи, единствено с жестове и движения да описват свое стихотворение. Докато другата се опитва да познае кое е то, публиката си припомня най-нежните и хубави думи, които са се изписвали в българската поезия. По някакъв начин симпатизирахме едновременно на кокетната, чувствителна и суетна Дора, но и на леко дистанцираната, овладяна и интелектуална Багряна, непозволяваща си да показва страдание пред други хора. Само вечер, когато е сама със себе си и всички призраци на любови и приятели, отнети й от смъртта, виждаме заключените емоции да изплуват на повърхността.

Невъзможно е да се предадат напълно толкова сложни отношения. Те са били и обтегнати в дадени моменти, но и възхитително добри през повечето време. След смъртта на Боян Дора и Багряна често пътуват заедно из Европа, и двете доживяват дълбока старост – Габе до 95 г., а Елисавета до 97 г.

Великите жени са над клюките и над всичко.

Боян Пенев не е единственият мъж, който двете поетеси са делили в почти вековния си живот, но приятелството им се издига над съперничеството в литературата и любовта. Във времена, когато българската жена се учи на еманципация, Елисавета и Дора дават пример за свобода извън границите на обществото, извън сянката на мъжа и образа на типичната домакиня, която готви и плете от сутрин до вечер.

Режисьорът Юрий Дачев казва за „Две“:

„Има личности, които благодарение на страхопочитанието на пишещите, се превръщат в легенди с втвърдена политура. „Две" не е текст с такива намерения и за мен това е ценно негово качество. Смешно е човек, който се занимава с театър, да вярва, че може да постигне цялата истина за хора, които ги няма, при това толкова многолики като Елисавета Багряна и Дора Габе. Сцената не е място за спиритически сеанси, нейните възкресения са други. Чрез игра и приемане на човешките несъвършенства като приближаване към света на големите. Какво се случва с човека, когато усети, че неговото време се оттегля назад? В какво се вкопчва и как противостои на зимата, която пропълзява в едно хисарско лято? С тези въпроси влязох в обезлюделия дом на Съюза на писателите в Хисаря. Навсякъде имаше шапки и книги…“

Още една жена с главно Ж – първият супермодел на Америка, Одри Мънсън.