Всеки обещава, наддава и е все по-трудно да повярваш

Много се забавлявам по време на предизборните кампании. Старите лица се мъчат напористо да ни убедят, че всичко този път ще бъде различно и най-накрая ще започнат да мислят за хората вместо за себе си, а новите се вживяват в ролята на месии, които ще са алтернативна за нещо по-добро.

Надпреварват се като търговците в магазина да предложат на наивните деца все по-привлекателни лакомства, в големи, но всъщност празни до средата опаковки, които да продадат по-скъпо и по-бързо, дори да са наясно, че са вредни. И ако на политиката по някакъв извратен начин този подход й отива или по-скоро (за съжаление) не ни изненадва, все по-често виждаме същото наддаване в човешките отношения. Най-вече в любовта.

Когато си млад и свободен, всеки, който иска да бъде в живота ти, наддава като в предизборна кампания.

Показва ти най-добрите страни от себе си и дори в старанието си да те впечатли демонстрира такива, които не са му присъщи.

Купува ти подаръци през ден, не се сърди, когато не му вдигаш, когато не ти се излиза с него точно днес или с радост търпи моноспектаклите на Мариус Куркинкси, когото всъщност не може да понася.

Не ти казва, че след време ще спре, че талиателите, които сега ти готви, ще бъдат заменени от полуфабрикати, че ще престане да ти праща мили съобщения през 3 часа и няма да знае как е минал денят ти, че сексът ще става все по-еднообразен, уикендите в Банско – рядкост, и че ще все по-често ще имате нужда да си почивате един от друг. Може би и той още не го знае. Също толкова неща премълчаваш и ти.

Показва ти се безстрашен, спокоен и напълно наясно със себе си. Развежда те из красивия си слънчев апартамент, от който очите ти събират красотата на Витоша, без да ти казва за колко момичета преди теб леглото е било покрито с рози. На колко е казвал обичам те и колко от тези пъти го е мислел, колко от любимите си е разплаквал в същата тази стая и колко са го наранявали, като са тряскали вратата на сбогуване.

Ти се правиш, че не виждаш обърнатата снимка на нощното му шкафче с някакво момиче, което има твоите зелени очи, и че през главата ти не минава мисълта

дали някога и вашата снимка ще бъде в същата рамка. И дали след това няма да я намери друга след теб.

Понеже при едно ново начало и двамата наддавате, ти се правиш, че не те интересува. Че не се съмняваш. В него, в себе си, във фалшивата си увереност, че миналото няма значение. И се преструваш, че в твоята история няма такива, които са оставили дълбоки и дори незаличими следи. И че точно заради един от тях в дома ти няма нито една щастлива снимка, защото налудничаво повярва, че точно демонстрацията на любовта ви пред света прецака нещата предишния път.

И ако в политиката е особено опасно да вярваш на предизборни обещания, то все повече мисля, че в любовта е важно да си позволиш да повярваш в някого, за да го избереш. Но това е все по-трудно.

Докато порастваш, вярваш прекалено и често трупаш разочарования. Те учат да започнеш да премисляш все повече, преди да допускаш хората до себе си. Както малките деца се учат да се оглеждат по няколко пъти, преди да пресекат улицата. После намираш златната среда и (си мислиш, че) най-накрая си в безопасност. Че имаш достатъчно опит, за да не се подведеш.

Само че никой не ти казва, че съществува опасността в един момент да усетиш, че си се пазел прекалено и сега отново ще трябва да се учиш да се доверяваш на другите.

И че ако много дълго се оглеждаш, може никога да не посмееш да пресечеш улицата, която толкова искаш.

После се чувстваш отново достатъчно голям и посмяваш с малки крачки да разкриваш страховете и съмненията си. Защото може и да се влюбиш в някого заради това, че усещаш в него достатъчно сила, за да даде мъничко и на теб, но в крайна сметка го обикваш заради слабостите, които ти позволява да видиш.

В аптечката за ранени души, лек има ли?