За едно клише по-малко

Да слагаме всичко в клишета си е стара традиция у нас още от времето на прабългарите и траките. Ако една жена е руса, то непременно е тъпа на гъдулка, лека и задължително е лош шофьор. Това важи и ако е жена въобще. На практика по клишето жената не е човек. Както отговаряше един приятел на въпроса „колко сте?“ – „трима човека и една жена“. Ако един мъж е поддържан и не е с телосложението на Киро Скалата – непременно е гей, а ако е с Кировото скалисто телосложение, задължително взима химия. Ако една кака е яка, то със сигурност за това са платили три синджира Боби или по-точно чичко ти Боби и т.н. и т.н. Да не забравяме, че всеки, който слуша чалга, е прост и че в Люлин и Надежда задължително се слага кисело зеле по балконите, в Лозенец и центъра обаче не. Там е НДК-то на културата или „на цИентъра съм“ и така нататък.

Клишето толкова много е станало част от пейзажа, че самото то се е превърнало в клише и дори не го забелязваме. Най-трогателното обаче е, когато някой „не дай си боже“ излезе от общото клише. Тогава непременно с бой, ругатни и кози крак се мъчим да го натикаме обратно вътре. И не заради него си, а заради нас си. Неудобно ни е, че не се е вместил в клишираните ни разбирания. Ние вече не можем да го определим, да го вкараме в рамка и това е трагично! Затова със сигурност решаваме, че той се е объркал и скоро задължително ще се окажем прави, че тоя или тая е еди-каква или какъв си.

Да, ама не! И слушайте само как „ама не“. До Бразилия и назад  „не“. Платено!

Една от най-скъпите ми приятелки наскоро се върна от Бразилия. Дамата кара „Мини“, изглежда страшно и е най-големият пич на света – независимо че точно преди секунда си помислихте друго. Грижи се за семейството си, сама печели парите си и просто си мечтае една голяма любов да я удари по главата. Като всички тъпи кифли, нали?! Та нашето момиче не беше почивала от еони и реши, че зацикля сериозно. Точно тогава общ приятел и мой стар съученик я покани при него в Бразилия – ей така, на почивка. Ей така, без секс екстри и ей така, без да й плаща пътуването.

Ей така просто. Защото е приятел с главни букви, защото е джентълмен и защото може би нашата героиня щеше да му помогне с онази бразилка, която сваля от сто години.

Момичето с „Мини“-то мисли дълго, изпуши няколко кутии много тънки цигари и реши, че тръгва. Сама, с многочасов полет, с прекачване по летищата, но тръгва. Събра пари, би си ваксина, от която двайсеткилограмовото й тяло съвсем се скапа и една седмица беше като нещо средно между болна от птичи грип и ухапана от неизвестно на човечеството насекомо, но и това мина. Тръгна тя – естествено неподходящо облечена и тотално дезориентирана, но пък за сметка на това сладка, като Джулия Робъртс на летище преди „Сватбата на най-добрия ми приятел“ и взе че стигна. В Бразилия ясно – фавели, Копакабана с пясъка си мек като брашно, светлините на Рио, джетове, джипове и всичко както си трябва. Приказка!!! Или поне за малко. Тук трябва да се направи лирическото уточнение, че нашата героиня не парадираше с почивката си. Не се тагваше и снимаше като луда, не пишеше дразнещи статуси, а съвсем дискретно пускаше по някоя и друга снимка в Инстаграм. Даже за момент аз си помислих, че нещо не се е впечатлила особено.

А то какво било?! Клише. 

От ония гадните, които могат да скапят всяка почивка и да накарат и малко коте да иска да сече наред с мачете. Оказа се, че докато е на най-заслужената си отпуска, в която няма дори помен от „чичко“, милата ми старлетка е била тормозена с грозни съобщения, есемеси и всички екстри – как е …. (сещате се каква), с въпроси кой й е платил екскурзията, къде е чичкото на снимките и т.н. и т.н. Хората, които газеха в софийската киша или дебелееха на диваните си с чипса  и мъжете си от кварталния супермаркет, решиха, че е прекалено светъл тоя копакабанският пясък. Прекалено им блести нещо. Солена им се вижда бразилската вода, мътнее им океанът, киселеят им кокосите и си казаха, че сто процента едно работещо и готино момиче не може да си позволи да отиде „на скъпо“, без да има „нещо гнило“ и „определено нещо старо“. Не! То трябва да е в клишето и ако случайно е забравила, те грижливо й го напомняха. Ей така, през един океан разстояние, с една любов килограмна. На момичето с „Мини“-то му стана гадно – неизбежно е, но го преживя. Продължи напред – култова реплика на Кобрата, за съжаление вече и тя клише. Та моята приятелка продължи напред.

В заключение ще кажа, че нашата героиня е добре и планира накъде да полети пак – платено! До последната стотинка. А ако ние продължим да живеем в клишето си, скоро няма да стигнем до Бразилия. Ще стигнем само до „и назад“. Точно като русата кифла, дето не може да кара, и гея с готиния костюм.

Точно както най си ни отива. Балканско. Не презокеанско. Безплатно.

Стана ли клише да не обичаме?