Нещата от живота

Нито повече, нито по-малко

Какво се случва в мозъка ни, преди да натиснем най-важния Фейсбук бутон? Кой е вътрешният импулс, който ни кара да го направим, и защо цъкаме палче на определени постове, а други подминаваме с пренебрежителен суайп? А когато се намираш от другата страна, защо да минеш заветните 150 лайка те кара да скачаш от радост, сякаш в покера ти е дошъл флъш от последната отворена карта? Типичните сценарии, с които сме се сблъсквали, са няколко. Ето най-често срещаните. 

Поведението на хората в мрежата не се различава генерално от поведението им извън нея.

С други думи причините да поощряваш нещо не са много по-различни, когато си навън с приятели или пред екрана на компютъра. Общо взето, ако си представим, че Фейсбук фийдът е една голяма маса, която е пълна с хора, всеки път като постваш нещо, е ситуация, подобна на това да вземеш думата в компания, където всички говорят разпалено. Ти казваш нещо, всички се смеят и усещаш прилив на допамин в мозъка от щастието, което ти носи да бъдеш душата на компанията. Или пък никой не се засмива, шегата неразбрано увисва във въздуха и настава окуърд мълчание. Общо взето, всеки смях на масата е еквивалентът на десет лайка. Когато постнеш нещо добро, взривяваш, когато е било по-добре да си замълчиш – веднага се усеща. Най-малкото по коментарите, които следват. Импулсът да лайкваме вече е почти толкова автоматичен, колкото смехът: все пак последните години не сме спрели да го правим безброй пъти на ден, нормално вече е да ни е условен рефлекс. 

Повечето пъти причината за лайковете е тривиална, а именно – буквално харесваш нещо или някого. Напълно нормално е да се чувстваш по-близък до темите и вълненията на най-тесния ти приятелски кръг. Най-малкото там се наблюдава феномен, който учените биха нарекли с нещо завъртяно като емоционална реципрочност –

казано най-семпло: харесваш този, който те харесва.

Това е закон на Вселената: когато някой те лайква, изпитваш вътрешен импулс да го лайкнеш обратно. Някак си звучи резонно, възпитано. Неслучайно в Instagram, когато някой почне да те следва, почти винаги връщаш жеста. Така е устроен светът. Естествено, има хора, които злоупотребяват с това и те бомбардират в стил „айде ма лайкни“, но там вече се задействат вътрешномозъчните спам филтри и номерът не минава. 

Често тези приятелски лайкове са половинчати – не сме чак толкова въодушевени от поста, по-скоро на този точно човек сме свикнали да му лайкваме всичко наред. Някак си пръстът ни сам дърпа натам. Има и едни състояния на скука и безкрайно много време за убиване (примерно на задната седалка на колата след безкраен трип или на третия час от семейния обяд), когато влизаш в серия и налайкваш всичко наред. Има и едни специални хора, които толкова обожаваме, че изразяваме адмирации при всеки удобен случай под формата на лайк. Даже вече се възползваме от възможността да избухнем с креативност и да изразим точния вид на лайка си с емоджи:

дали сърцето ни се е разтуптяло, или пък сме се разхилили като ряпа. Това са важни детайли.

Плюс това във флирт лайковете дават шанс да блеснеш в тълпата – все пак масата лайква, най-верните фенове лавват. И ако някой не хваща номера, естествено, се прибягва до ра-та-та лайк серия или картечно харесване на десет-двайсет снимки в рамките на пет минути. 

В лайковете е като при отворената кутия бонбони – срамно е да вземеш първия и никой не иска да е последният.

Някъде по средата на цикъла се получава една верижна реакция, при която всички избухват с лайкване и някак си се чувстваш задължен да си част от тренда. Без значение дали идва като секси лайк, кариерен лайк, лайк на бартер или от съжаление – лайкът си е лайк. Освен ако не сте си платили за него, но това го правят само най-тъжните продажници в нета, а ние с такива не общуваме. 

А ако задълбаем още повече, нещата са съвсем елементарни. Лайкът ти носи доза допамин в мозъка. Един от хормоните на щастието, допаминът представлява невротрансмитер, който помага за работата на мозъка и влияе директно върху центровете на удоволствието. Всяко прекаляване с неща, стимулиращи тази доза допамин в мозъка, обаче води до пристрастяване, като социалните мрежи не са изключение. Поколението, израснало във Фейсбук, определено е свикнало да използва социалките като стимулант:

чувствам се добре – поствам, тъпо ми е – поствам, имам нужда да си оправя настроението – пускам стори.

Това естествено води до известно пристрастяване. Но това не е големият проблем – когато свикнеш, че всяко твое действие получава поне един лайк, той става автоматична реакция. С други думи като модел на поведение в теб остава усещането, че всеки път като направиш нещо, заслужаваш лайк. Една много грешна концепция за живия живот, особено в работната сфера, където правиш нещо добро, а шефът ти само изсумтява и ти дава нова задача. 

Така де, лайкът е просто лайк – нито повече, нито по-малко. Не бива да му отдаваме прекалено значение, нито пък да очакваме чудеса. Всяко прекалено задълбаване в каквото и да било няма как да доведе до нещо добро. 

5 причини да мразиш роднините си във фейсбук

Кои са големите любови на Лени Кравиц

Какво още се случва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв