Колко е бил прав Чаплин, че на най-важните житейски кръстопътища няма пътни знаци

За първи път пиша на летището. Когато пътувам сама, винаги предпочитам да съм навсякъде по-рано и затова си вися пред гейта час и половина преди полета. Чакам. Едно от най-важните неща, които май научих чак на 25 години, е да чакам. Все по-често се налага. Самолета, деня, в който ще се наспя, деня, в който ще мога да се прибера сутринта, понеже утре не съм на работа, любимото момче, което ще си дойде през януари, уикенда, в който всичките ми приятели са свободни, да отида в Париж, да хвана шефа си в добро настроение и така нататък, и така нататък.

Смятам, че човек пораства, когато се научи да чака, и още повече когато съзнателно избере да го прави.

От дете знам, че когато си по-малкото момиче в семейство с по-голям брат, свикваш да не ти се налага и винаги има от всичко първо за теб и най-вече за теб. После порастваш и виждаш, че ако пожелаят, на хубавите млади момичета също не им се налага да чакат, защото винаги ще има мъже, благодарение на които първо за тях винаги ще има от всичко. После порастваш още малко и разбираш, че получените заради разни привилегии подобни неща не носят нужното удовлетворение и вече не ги искаш. Започваш да чакаш важните неща, по нормалния ред.

Да се научиш да чакаш по никое време обаче е нож с две остриета, защото има ужасно много истина в това, че никога не знаеш колко скоро ще е прекалено късно. Защото правилен момент всъщност май наистина няма. И дори да има неща, които е неизбежно да чакаш, има и такива, за които е разрушително да го правиш.

Въпросът с чакането е един от тези, които никога нямат еднозначен отговор.

И най-висшият пилотаж е да различиш тези, за които си струва и дори е препоръчително да почакаш, от тези, чието време може да отлети много преди да се наканиш да направиш първата крачка.

Тези, които ще ти се случат или сега, или никога. Кофти, ама Чарли Чаплин е бил прав, че на най-важните житейски кръстопътища няма пътни знаци.

За много неща никога не си готов, преди да ти се случат. И чакането на правилния момент често е само отлагане на нещо, което не знаеш дали искаш, дали заслужаваш и ще можеш да се справиш. Защото, когато си убеден с всяка клетка от тялото си, че искаш нещо или най-вече някого, и да се насилваш, не можеш да чакаш. Правиш всичко, за да го получиш.

Обаче когато сме млади, времето тече сякаш по-бързо. И за да промениш живота си, понякога трябва година, понякога месец, а друг път стигат и три дни в Сандански или двучасов концерт на „Остава“. И макар в живота в XXI век да я няма вече онази „трябва“ последователност, това, че преживяваш нещо по-рано или по-късно, те лишава от възможността да преживееш друго.

Защото да спреш да чакаш значи да престанеш да стоиш на гарата и да се качиш на влак, който ще те отведе нанякъде. Само един от толкова много възможни влакове.

Да решиш стига ли толкова чакане винаги е трудно, защото, като направиш крачката, някъде в главата ти неизбежно се появява онзи глас, който ти напомня, че така се отказваш от всички други възможности. И защото знаеш, че след такива дилеми нищо не е същото. Дали ще се разделиш с половинката си, ще ожениш, ще се разведеш, ще започнеш нова работа, или ще напуснеш старата, ще смениш квартала, колата или телефона, знаеш, че нещо се променя. И че трябва да избереш само една възможност.

Един човек ме научи на почти безотказен метод да направя избор, за който не съм сигурна дали съм готова. Трябва ти само една монета. Ези или тура? Едното значи, че ще направиш нещо сега, другото – че няма. Естествено че не разчитам на някаква стотинка да определя живота ми. Само че мигът, в който я видиш на пода, е много важен, защото точно тогава в крайна сметка знаеш какво искаш или не искаш да ти се случи. И това усещане трябва да бъде уловено, защото в крайна сметка знаеш какво искаш или не искаш да ти се случи. Само че прекаленото мислене ни прави шахматисти, които все нещо обмислят и преди да се усетим, царят го няма. Или царицата.

А има ли всъщност минало съвършено време?