Ако ще го правиш – прави го, но не ми го навирай в носа

Добромир Тонев има едно стихотворение, което започва така:

След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.

Неотдавна мина официалният празник на доброто като "обществено понятие”. Всички някак изведнъж и вкупом се втурнаха да са добри, да служат на добри каузи, да помагат и да ронят благодарствени сълзи. Стартираха посещенията по домове и мъкненето на килограми шоколад на деца сираци, които всъщност имат нужда от миг топло внимание. После следваше голямото всенационално пускане на есемеси под патронажа на този или онзи, за болката на хора, за които към днешна дата прогресивно забравяме. Касичката за добро се пукна по шевовете. Питам се къде бяхме цяла година обаче? Или равносметките, подобно коледното пазаруване, се правят в последния момент. Неосъзнато ли живяхме цяла година? Напомня ми на компания, която си калкулира авоарите в края на годината и решава да използва останалите си в резерв средства за нереализирани проекти. Нашата нереализирана доброта през цялата година изведнъж се изстрелва към небето във вид на пищни фойерверки. Защо тази компенсация? Рекапитулацията ли не ни устройва, или балансът на добротата ни излиза на минус? От телевизията и радиото се леят реки от захар,

Санта Клаус идва, той ни обича, той ще ни прости и утеши с подаръци от мола – глори, глори, алелуя.

Добрият човек е анонимен човек – в това съм сигурна. Доброто няма нужда от викач, който да барабани и да оповестява случването му. Няма нужда от това да бъде сложено на статив, позиционирано, заснето от правилния ъгъл – светлината на прожектора, насочена към него. Няма нужда от лайкове и последователи. То се случва нечакано, неканено, импровизирано – всеки ден между хора, които не са се подготвяли да дават интервюта за него. Между някой със скъсан чорап и друг с неизмита коса. Някой, подстриган на дупки от незнайна ръждясала ножица, и друг, който има очи да го види. Някой, който е винаги вчесан прилежно и след когото се обръщат по улицата, но никой не вижда, че на хубавия си задник към къщи е понесъл една голяма тъга, и друг във вълнен пуловер, който умее да разчита тъгите на хората по брайловата им азбука. Няма значение. Случва се – два погледа се срещат, две ръце се протягат и една усмивка се спуска като парламентьор.

Толкова е красиво и анонимно в същия момент. Случва се до твоето рамо, но ти не си го забелязал. Тези малки срещи са знакови.

Не са бомбастични, няма да пишат за тях във вестника, но те ни напомнят, че сме човеци все още и онзи мускул, сърцето, още не е закърнял. Знаем, всеки мускул, който не се използва, го сполетява именно това. Има нещо дълбоко изродено в представата на някои хора за добро. Добро изглежда е да направиш нещо като самоцел, а не толкова от убеждение, и то само ако си сигурен, че всички гледат, слушат и се заснема с камера. Да го закачиш демонстративно на стената си във фейсбук или да го анонсираш по други информационни канали. На насъбралите се лайкове и шапки долу да отговаряш с някак претенциозна и зле престорена скромност и като цяло – да се наслаждаваш на ефекта от деянието си като на изящно изкуство. Ако обичаш, не ми прави добро, че от него ме полазват студени тръпки.

И все пак онова почувствано, изстрадано, истинско, топло, животрептящо добро ще пребъде. Пазете се и не оставяйте онзи мускул да залинее дори и в ледените дни.

Разбери за тайните добрини на нашите приятели.