Реално погледнато, реалността е сляпа. Позволявай си да влезеш в приказката, за да проглеждаш от време на време

Цял живот се опитвам да докажа, че любовта съществува такава, каквато я срещаме в приказките, които четем на децата. Защо го правя? За да избягам от цинизма на ежедневието, в което жабите са много и не стават на принцове, но ние ги целуваме понякога само заради бройката. Друг път заради адреналина, който ни кара да се чувстваме млади, и заради надеждата, че тръпката ще се появи все някога.

Не искаме ли всички онази любов, която кара времето да спре и светът да се върти? Праща плановете за живота ти в отпуска за неопределено време, почваш да се носиш из света върху бяло, пухкаво облаче, а в стомаха ти е цялата зоологическа градина на Китай. Вече не се храниш, защото целувките убивали апетита, а и на кой му трябва храна, когато можете да пиете вино и да се гушкате с часове.

Не търсим ли всички онзи човек, който кара мозъка ни да се пържи без фритюрник, сърцето ни се мести отляво надясно, а ръцете ни се потят толкова, че се чувстваме като гнусна кофа с телесни течности?

Точно този човек те кара да мечтаеш да отидеш навсякъде с него и си мислиш, че би могла да преобърнеш живота си, да загърбиш всичките си ангажименти за възможността да се видите точно сега? Разпознаваш ли тази любов? Колко време трае тя? До края на уикенда или на месеца? Ето тук напира цинизмът в мен и се опитва да ми открадне детските спомени за прекрасни, дългокоси принцеси и храбри принцове. Вместо това започват да ми се привиждат чорапогащници на дупки, смъкнати панталони и безсрамно къси полички, които се вдигат все по-нагоре под въздействието на копнеещите мъжки погледи. После някой от висините на поредния строеж дава гласност на желанието си да ме види гола и цялата приказка се изпарява с ускорението на крачката ми. Бягам от неприятния човечец и от погнусата, която изпитвам под погледа му.

Аз отказвам да приема, че реалността ограбва любовта. Вярно, че идеята за романтична вечеря на свещи може да предизвика истеричен смях у някои по-скептични дами и господа, но то е, защото не вярваме в искрените намерения, а не защото не вярваме в тези неща и ги смятаме за отживелица. Все по-често се случва еталонът ти за перфектната любов да се разкъса по средата. При това стъклото, което ти пази завет от вятъра на тоталното отрицание, че тя наистина съществува и надживява всичко, се чупи, оставяйки ни  да метем парченцата.

Мисля си за стадиите на любовта и всички стъпки, които извървяваме търпеливо с надеждата за първата целувка, първата интимна вечер заедно и щастливия край като цяло. И всичко това е толкова вълшебно, когато си малък, животът ти е управляван от изпити и любовни трепети и това е всичко, което искаш. И е толкова лесно да се гмурнеш в магията на романтичните разходки по тъмно и срещи във всички краища на града.

Всеки трепет заслужава вниманието ти и го получава при липса на други ангажименти.

Но ако живееш в рутината на работното ежедневие, на любовната тръпка може да попаднеш съвсем случайно и да те завладее, без да си го искал непременно. А друг път я търсиш отчаяно, за да ти припомни, че си човек, а не машина, инструмент за правене на пари на корпоративното поле. И тогава колко дълго можеш да живееш в приказката? Кога ще се върне цинизмът в живота ти и ще решиш, че си се заблудил и че любовта не е истина, а измислица на отегченото ти съзнание?

Продължавам да отказвам да повярвам, че любовта може да бъде задушена от реалността. Въпреки че съм го виждала и съм го изпитала и сама.

Някои неща заслужават повече търпение и усилие от други.

И докато порасналата жена в мен мисли за много неща едновременно и живее няколко живота, то момичето живее с приказките и с надеждата за един наистина много щастлив край.

Влез в приказката… и се стопли в очите, пълни с огън