Мастиления допир в плик с марка.

Напоследък с един познат си пишем мейли. Скоро се случи да чакам отговора му цяла седмица. Почти като старите и бавни пощенски мигове. Една нощ той ми писа. Говореше в много редове. Говореше уютно. Представих си го на хартия. В послеписа си каза, че не обича много да пише мейли и съобщения, защото е момичешко. Да. Момичешко. Тази дума използва. Как един мъничък постскриптум може да прецака всичко. Просто може.

„Не мисли за мейла като за съобщение. Мисли за него като за писмо“, казах.

И се замислих колко е тъжно да живеем в свят, в който дългата и тежка комуникация изчезва някъде. Губи се в миналото и продължава да съществува само като част от миналото или като късче от „момичешките“ мечти.

Защо на „Как си?“ трябва да отговоря с „Добре съм“.
Защото не съм добре.
Защото, ако наистина се интересуваш от това, как съм, то трябва да знаеш доста неща от деня ми.
Защото всевъзможни мисли и събития изграждат моментното ми състояние и сегашното разположение на духа ми.
И трябва да знаеш, защото самият ти искаш да знаеш.

Искам да седна на бюрото си, да направя опит да се изключа от света и да остана със себе си. И малко с теб. Да ти говоря на хартия и да чакам твоите листове. Искам да видя  дали си ми приказвал в стандартно синьо мастило, или си решил да ми говориш със зелено. Красиви ли са ти буквите, или си писал задъхано и бързо. Мисълта ти изпреварвала ли е ръката и искал ли си да ми кажеш всичко и веднага? Послеписът ти онзи финал, който разваля пиесата ли е, или този, който я извежда на върха? Накрая „С любов“ ли сме, „Целувки“ ли? Или пък „Поздрави“?

Искам да знам, че ръцете ни се срещат в допира на хартията.

Искам да разкъсам плика, докато се изкачвам по стълбите, и да започна да чета още преди да отключа вратата. Да се натъжа и да се смея. Да погаля наивно листа и да погледна има ли нещо мъничко между страниците. Нещо, което да ми напомня. Да ми говори без думи. Да ме докосне. Искам да държа в ръцете си това писмо, защото е реално. По-реално от всичко друго на света. И отказвам да повярвам, че пощите, марките и пликовете са вече черно-бяла снимка от миналото ни.

Но никой не ми е обещал, че ще срещна хартиен човек, с който да се докосваме в пликовете. Някой обаче ми е отредил чудесни приятели, които се съобразяват със странностите ми. Такива, които сядат на креслата у дома или отделят по няколко минути, усамотени в някое кафене. Пишещи. Пишещи на мен. Благодаря ви, мили, че продължавате да пълните кутиите ми с писма. А хартиеният човек… хартиеният човек може би съществува само на хартия.

Дали вече е късно за писма… или е късно за друго?