Къде ще посмееш да живееш?

Околосветски лутания или игра на „топло и студено”

„Ще бъда „диджитал номад.” Ще поживея малко в Берлин, после ще замина за Южна Африка за около две години. Ще работя на coworking места навсякъде, където и да отида, и ще се запознавам постоянно с нови хора. После може в Истанбул малко, че там има един мой човек. Ако freelance-ът продължава да върви така добре… иначе и в Азия ми се ходи и…”

Като слушам подобни хора, имам много смесени чувства. Да бе, много ясно, че ще сменяш държави на всеки 2 години, ще ходиш да караш сърф в Бразилия, ще пиеш със случайни хора по берлинските клубове и ще научиш ритуалните танци на някое племе в Конго. На двайсет и няколко си, ние сме граждани на света, от всичко трябва да се опита в тоя живот. 2016-а сме все пак, една колежка ми каза, че не иска сериозно гадже, за да не си ограничава възможностите и т.н…. много доводи в защита на номадстването и честно казано им се кефя на тия хора. И като слушаш такива истории, си казваш, че искаш и ти да стегнеш един куфар и да се качиш на първия самолет. В Инстаграм направо тече конкурс „Аз и моите приключения по света”: #traveladdict #exploring #еднаседмица3държави. И всичко това е много лесно обяснимо – нашето поколение вече се впечатлява много повече от преживявания, отколкото от притежания. Така наречената experience economyе в абсолютен разцвет именно поради този факт и всички можем да се обединим около това, че да пътуваш и живееш на различни места е супер яко. И аз искам пък, и аз ще съм номад.

Обаче днес бях на среща със супервайзърката на магистърската ми програма. Работихме по CV-то ми:

 – В графата за желани дестинации си написала само Милано и Лондон. Защо? – пита ме тя със сериозен укор в гласа.

 –  Амиии… да. Вече му свикнах на Милано, харесва ми, имам приятели тук, в Лондон също имам познати и не ми е съвсем ново…

 – Ако е във Флоренция, няма ли да отидеш?

 –  Амии… мисля, че бих отишла. Да, най-вероятно бих.

 – Тогава ще напишем – Лондон и Милано са приоритет, но бих заминала за всяка дестинация, която би спомогнала за бъдещото ми кариерно развитие.

В този момент червена лампа с много силна аларма ми се включи в главата и първата ми мисъл беше „ама да не ме пратите в Шанхай”.  Wannabe номадът в мен се обади: „Защо бе, Ралица? Какво му е на Шанхай? Виж какви неща правят хората, скитосват го тоя свят…” Алармата продължи да дъни оглушително.

 –  Аааа, не, не. Може ли да не е толкова общо? Може ли поне да го ограничим до Европа?

Втора аларма. Цяла Европа включва и Осло, и Копенхаген, к’во ще правиш ти в Копенхаген?? Там хората не са разговорливи, няма да имаш социален живот и е безумно студено, кучи студ!

 –  А най-добре да си го оставим на Милано и Лондон. Може и Рим, добре и Рим.

Супервайзърката ми пусна един леко снизходителен поглед и остави само Милано и Лондон. Е, няма що – страшен номад ще излезе от мене. По-добре да я зарежа тая концепция. Май някой друг ще учи на английски децата на Уганда или ще кара стаж в Токио.

 На мен ми трябват хора. Хора, за които да сготвя, на които да се скарам, с които да се смея на глупости и да си поплача, като ми е тежко. И за да се случи всичко това, тия хора трябва да са ми близки.

А за да ти стане някой близък, трябва време. За да го имаш времето с този човек, трябва да поостанеш.

Ако в Шанхай няма такива хора? Или в Копенхаген?

Разбира се, че искам да видя целия свят. И, разбира се, знам, че е невъзможно. Както знам и че на мен ми е невъзможно да вирея без моите хора. А те са специални, защото не са навсякъде. Откривам по някой от тях на различни места, но не винаги. Аз също няма да съм навсякъде. Ще съм там, където ми е топло.

Гражданите на света могат да прочетат тук за теорията и историята на номадството.