Ние сме едни обикновени хора, опитващи се да правим необикновени неща

През 2012 година Би Би Си иска да направи мащабно изследване за това колко заети са хората. Планирано е то да обхване няколко европейски държави, наети са много анкетьори, въпросите са замислени заедно с психолози. Идеята е не само да се проучи колко натоварени сме всъщност, а как ни кара да се чувстваме това. За съжаление, така необходимото и наистина важно изследване се проваля с гръм и трясък. Причината ? Ами, повечето запитани били твърде заети да отговарят.

И днес наистина сякаш времето все не ни стига. От сутрин до вечер служебни имейли, чатове, обаждания по вайбър посреднощ. Сутрин, когато пия  кафе и още не съм си отворила очите, и не знам дали навън е ден или нощ – отварям веднага телефона си и виждам 135 непрочетени съобщения в „Месинджъра“. Днес сме по-заети от всякога. Или поне така изглеждаме. Когато някой ни пита: „Как си? “, отговаряме с „Уф, скъсвам се от работа! “. „Ама не, не. Как си? Как си ти?“, може да попита другият. „Ами , нали ти казвам – супер съм зает напоследък.

По това време на годината ми е ад“. Само дето се оказва, че „това време на годината“ продължава цяла година.

Така и не изобретихме летящите коли и пространство времевия портал, който би ни позволил да се върнем с 1 час назад и да си вземем онези обувки, за които се колебаехме, а сега са вече свършили. Измислихме обаче интернет, а той уби така познатото работно време от 9 до 5. Вече можем да работим от плажа на Слънчака или ски лифта в Боровец. И именно това ни кара да се чувстваме толкова натоварени. Вече знаем, че дори да пуснем СОТ – а и да тръшнем вратата на офиса ни, работата е там някъде. Тя ни дебне. Чака ни да спрем на червен сфетофар. Да си пуснем филм на компютъра. Да си отворим една бира. За да ни хване за гърлото със студените си, дълги ръце. Колкото повече расте икономиката, толкова повече и по-важно е да печелим повече, и повече, и повече. Ако по време на кралете и графовете е било престижно да събуждаш в 2 часа следобед, да правиш аудиенции до вечерта, да ходиш по балове, опери и театри и общо взето да правиш малко, и да харчиш много – сега това не е така. Днес е въпрос на престиж да изтъкваме как работим на едно, две, ако можем и на три – четири места. Да форсираме колата за работа, да плащаме безконтактно в магазина с лека ръка, да не броим колко сме изхарчили и да не ни интересува колко остава в картата. Все пак – ние сме работещи, важни хора, с безкрайни възможности. Само дето има една малка подробност. Ами не сме. Ние сме едни крехки , чупливи личности  –  с ограничени възможности и енергия, опитващи се да извършим безкрайно много количество неща. Притиснати сме от обществото „да свършим всичко“ , „да не оставяме днешната работа за утре“, да сме перфектни и у дома, и на работното място. Но това е не просто истинско предизвикателство. Не е само наистина, наистина трудно. То е просто математическо невъзможно. Денят няма да стане 28 часа. Часът е само 60 минути, а минутата – само 60 секунди. А ние сме просто хора.

И едновременно с това – най-вече хора. Нашата слабост е стремежът да бъдем постоянно силни.

И колкото и да ни се иска да вярваме, че сме поколението, което буквално си е скъсало … каквото се сещате… за работа. Истината е че не е точно така. Аз не помня, когато съм била дете – майка ми и баща ми да са работили на четиридневна работна седмица, по пет часа на ден. Сега ние не работим повече от тях. А само си даваме вид, че е така.

Много е модерно да се показват личните истории на хора, които са зарязали високоплатените си служби в големи коопераци , за да избягат на село, където си построяват малка къщичка, отглеждат домати, учат децата си как да смятат на сметало и казват, че това било единственият начин да се откъснат от бетонната грозата на града, да върнат връзката си с природата и красотата, и да бъдат повече време с децата си. Това е като да пиеш хапче за глава, когато те боли крак. Но подобни примери ни се тикат в очите все повече и повече, карайки ни да се чувстваме виновни, все виновни и постоянно виновни, че не можем всички да заживеем на село, да затваряме буркани и да ядем еко яйца от пъдпъдъци.

Добре използван мит от всякакви компании, които продават мегабайти интернети, телефони, хранителни продукти за празнични вечери, коледни джунджурии и газирани напитки с кофеин, за да ни внушават, че благодарение на тях ще бъдем по-близо до остарелите ни родители, които напразно ни чакат да се приберем у дома, или до децата ни, които не знаят какво е да вечерят с родителите си (явно яденето е крайъгълния камък, около който се върти всеки маркетинг), е митът, че сме толкова заети с работа, че нямаме време за близките си. Това не е точно така. И ако сте родител – няма за какво да се чувствате постоянно виновни. Не е проблемът във времето, което прекарваме с нашите близки. То хич не е малко. Даже понякога е повече, отколкото ни се иска. Замислете се само как понякога ви се иска просто да останете сами? Или дори да отидете по-бързо на работа? Не е въпросът, че нямаме време за хората, които ни обичат. Проблемът е, че не знаем какво да правим с това време.

Когато сме свободни – се чувстваме гузни, че не работим. Когато работим, се чувстваме гузни, че не сме свободни.

Може би, просто трябва да поспрем. Да помислим малко. Да се поогледаме. Да се успокоим. И да се сетим за едно нещо. А то е че всъщност – имаме цялото време на света. И  какво правим ние с него?

Ако решиш пък, че времето ти стига разгледай, ТОП 10-те начина да задяваш колежки, без да те уволнят.