За съвременния танц като синтез на изкуства

Лина Кривошиева

Всеки уикенд можеш да имаш причина да се озовеш в Пловдив. Големи, малки и микро събития изпълват града и приканват хората на юг за едно малко по-различно изживяване. Изпреварвайки събитията, ние вече бяхме там и селектирахме най-добрите места за хапване и пийване под тепетата. Разказахме и за някои от културните събития, които се случват там, и те запознахме със супер интересните му персонажи, които палят фитила на града, за да може той да свети в пълния си блясък.

Има още една мацка обаче, която си заслужава вниманието и която е така добра да се грижи за доброто реноме на Пловдив. Тя се казва Елиа Лиловa и най-вероятно ти е супер позната. Занимавала се е с рекламата и връзките с обществеността на редица интересни събития, но напоследък е силно заинтригувана от културното инженерство и изграждането на устойчиви културни политики. Работи за събитията на ЕДНО от 2007 г., от самото създаване на ONE DANCE WEEK е част от екипа на фестивала, а през 2012 г. става негов директор. И точно по този повод се срещаме с нея. Фестивалът стартира само преди дни, а най-интересното тепърва предстои да се случи. Виж програмата му тук и чети разговора ни с Ели по-надолу.

Каква е тазгодишната тема на фестивала?

В селекцията тази година има 9 спектакъла (защото това е 9-ата година на фестивала), с което увеличаваме броя спектакли, които представяме. Идеята е те да покажат в най-широка степен различието на минижанрове и тенденции, което цари в т.нар. съвременен танц и изкуство. Опитали сме се да създадем една амалгама от концепции, физики и естетики в една много интензивна програма, специално за българската публика, която все още няма пълноценна възможност да се наслади на съвременен танц в останалото време на годината.

Какво различава съвременния танц от добрия стар танц?

Малко хора биха дръзнали да дадат отговор на този въпрос. Съвременният танц е много атрактивен за публиката. Той е много интересна смес от различни съвременни изкуства. Тоест нещо, което можеш да видиш в галерия за съвременно изкуство, вече може да се види и на сцената като танц, има нещо от пантомима, от цирк, от аудио-визуални изкуства, от дигитални медии, от уличен танц, от всичко това.

Добре, де, а къде е танцът във всичко това?

Няма го, той вече е просто изкуство, той вече е над обикновената дефиниция за танц. Това е интересното в съвременните изкуства, те си харесват неща едно от друго, заимстват ги, деформират ги, допълват се взаимно. Така те печелят публика, която има нужда от все повече нови и нови неща.

Имайки предвид, че тук няма развита сцена за подобни неща, как хората у нас приемат съвременния танц?

Фестивалът расте заедно със своята публика от 2008 година.

Не бих дала определение за българската публика. Тя наистина няма допир до тези съвременни, трансгранични форми, които се раждат в Западна Европа, но това, което има и аз много харесвам, е любопитството.

Тя има желанието да отиде някъде и да изпита нещо ново и ние тъкмо към такива хора се отправяме и таргетираме.

One Dance Week е именно за хора, които съпреживяват и искат да излязат от кутийката и да се подложат на нещо различно. И това е интересното в нашия наниз от 9 спектакъла, които са толкова различни един от друг, че дори да успееш да видиш два или три от тях, ще изпиташ страшно различни емоции.

Имаш ли си личен любимец сред селектираните спектакли?

При мен отговорът винаги зависи от това, кой ме пита. Защото преценявам хората срещу мен и това, което на тях би им харесало. За хората, които обичат по-авангардни неща, определено бих казала, че чешкият спектакъл „Колективна загуба на паметта" е наистина впечатляващ както технически, така и заради темата, която разисква. За удоволствието, което някои хора изпитват от участието или гледането на насилствени актове. Другият спектакъл, който бих препоръчала, е спектакълът на тайванската група, който се казва „Второ тяло“. Изцяло дигитален спектакъл, в който на сцената има само 1 изпълнител и 11 прожектора. Това е техника, която тепърва навлиза в съвременното танцово изкуство. Той е чисто нов и е показван само един път в Европа. Продължавайки в тази дръзка линия, ще спомена и спектакъла от Канада, в който се казва „Всичко отиде по дяволите, скъпа“, много интересен, много траш.

A може ли един танц?