Там, където се криеш от дъжда, не ходиш, когато е слънчево

Есента е времето, в което започват да се изливат дъждовете на тъгите. Онези, които отварят вратите ти и отвътре ти става студено и сиво. Оранжевият сезон обаче има и щастливите си тихи бури. Идват с тоновете чай, кафе и канела. Книги, шалове, ботуши и мързеливи следобеди. Есента е време за интимна среща между теб и твоя чадър. Вечната и постоянна любов на хаотичните мисли, рошавите коси и техния малък сгъваем покрив.

Красивият ум на Стайнбек някога ми беше казал, че когато вали, мога да открия толкова много болки в себе си. Под дъжда се разтварям и оставям раните да крещят, докато тихо се опитвам да се скрия под чадъра.

Той е приятел, крепост, слушател. Не е просто найлон или полиамид. Дом е. И сме се търсили векове наред.

Чадърът ми се е появил на земята 1000 години пр.н.е. Срещал е властните хватки на царе и императори, бил е знак за богатство и власт. Видял е Индия, Китай, Египет. Предпазвал е от слънце стилните прически на парижанските дами, докато един ден в Англия не се изсипал силен дъжд, който превърнал чадъра ми в скривалище от ситните капки тъга.

Чадърът ми може да е повод да се блъсна в теб и срамежливо да се усмихна. Може да те хареса и да изсипе капките си във врата ти. После ще започнем да създаваме свой дъждовен и блусарски роман. Но ако не ми говориш умно с думите на Стайнбек, ще срещнеш силата на моя „български чадър“.  Малка и рязко изстреляна сачма ще се забие в крака ти и отровата ми ще потече във вените ти. Подобно на онази история за Георги Марков в Лондон. Ще усетиш малкото ми влизане в теб. Аз ще отворя тайното си оръжие и ще скрия виновния си поглед. И ти никога няма да разбереш, че моята сачма живее в теб, заради това, че не си поискал да играем на търсене на болки, когато вали.

Чадърът ми е стил и класа. Прави ме уязвима. Небрежна. Изящна. Непохватна. Прави ме всичко в дъждовното нищо.

Чадърът ми е набъбнали червени устни върху бледото сиво лице на дъждовния град.

Той приютява всичките мисли, мечти и музики по време на тиха есенна буря. Чадърът понякога ме пази от настинка, но не и от тъгите на Стайнбек. Моите тъги. Малките ми лични драми, на които имам право. Драматичното ми усещане за света позволява на личността ми да се вживее в микротъгите си и да бъде бавна и протяжна винилова меланхолия без край.

Познава всичките ми чанти и с него изглеждам елегантна и изтънчена. Превръщам се във Франк Синатра и спирам да принадлежа на тази планета. Чадърът ми е знак, че съм се изолирала в своята малка истина и търся отговорите си. Може би ако те срещна, ако те харесам, ще те поканя за малко да ми поговориш сладко под дъжда. Но винаги ще избера чадъра. Моят философски дъждовен приятел. Моята меланхолична любов. Онзи, който ме е търсил векове наред и който винаги ще ме прегръща, когато есенните дъждове започнат да топят тъгите ми.

Защото слънцето е за самотните, дъждът е за влюбените.