Не е достатъчно просто да останеш в България, а да не изостанеш тук. Движи се!

Днес денят ми започна по познатата схема: душ, кафе, руж, издирване на два горе-долу еднакви чорапа, симпатично бързане и неизменният преглед на печата. Признавам си, че чета почти всички и всичко. Дори и онези медии, дето им викат сериозни. Онези, от които все по-често изпитвам страх. Преглеждам между редовете, понякога чета и всеки един от тях, дори очите ми се понасълзяват, но продължавам да ги чета – и аз не мога да си го обясня.

Именно тези медии започват така: „Нацията се стопи“, „България на първо място по изтичане на мозъци“, „След 50 години българите ще са 4 милиона“, „Най-необразованите младежи са българчета“. Когато днес до обяд прочетох една-две такива статии от този вече утвърдил се жанр, който винаги добива широка популярност и престижен нищожен хонорарец предимно преди предизборните панаири, реших, че си внушавам и не е нужно да се притеснявам от гръмките заглавия. Е да, обаче явно имаше някакъв бум и в следобедните часове заглавията скочиха на седем-осем, а експлозията се пренесе в моята тиктакаща глава.

След края на работно ми време направих и огромната грешка да прочета коментарите под тези буквени творения, наречени статии. Коментарите уплашиха желязната ми душица, калена в ранно детство в меката на стоманата. Тези коментари отричаха всичко красиво и псуваха всичко свято за мен. Тези коментари толкова много искат да оправдаят съществуването на техните автори. Автори, сред които преобладават онези, които събират пари по година време, за да се върнат лятото именно в тази България, да отидат на морето или планината ни, да посетят кръчмите или дискотеките ни, да ни хапнат от манджите ни и накрая да ни напсуват и да кажат колко сме гадни и първобитни.

Автори, за които нЕма работа, нЕма учене, нЕма вече и за крадене.

Съдържанието на еднотипните, потискащи искриците на продуктивните идеи статии, вярвам, е известно и наизустено от всички ни. Но в този ден аз извърших немислимото. Аз им посветих целия си ден. След прочитането и осмислянето им се питам: Апокалипсис. Кога?! Та нали за авторите на тези редове всичко за и в България е предрешено. Няма избор, няма изход, няма и друг вход. Щом живееш в България, ти си идиот!

След тези заключения в главата ми настана небивала навалица, подобна на тази сутрин в метрото, навалица от трудни въпроси. Защо, щом краят е ясен, всичките ми познати работят или учат, строят семейства? Защо се самоусъвършенстват? Защо в моя свят да ти подарят книга е уникален жест, а да те заведат на театър е секси? Защо след успешно взет изпит се чувствам като Джейсън Стейтъм, който тъкмо е натоварил Джей Ло в бялото порше и вече текат финалните надписи? Защо с колегите ми от Софийски университет лекцувахме всеки ден, работим, слушаме хубава музика, пием и ядем с мярка и вкус, танцуваме и пеем? Защо искаме да живеем в България?

С второто протоколно кафе за деня, което леко се позабави, си припомних отговора на всеки един от тези тежки въпроси. Ние живеем добре в България, защото не умеем да чакаме. Защото в секундата, в която допуснеш да се превърнеш в част от мрънкащия пейзаж, веднага придобиваш стойността на реквизит, използван единствено при нужда. Нужда, продиктувана от необходимост за масовост и количество, а не съдържание.

Сега сигурно се очаква от мен да дръпна за финал и една морално-патриотична лекция с привкус на шизофренна агитация. Няма да те моля, драги ми читателю, да оставаш в родината. Няма, защото да останеш където и да било е изцяло равносилно на това да изостанеш.

Ще те помоля да се движиш в България и извън нея, защото, за да ни огрява редовно и равномерно Слънцето, Земята трябва да се върти. Моля те, не й бъди в тежест, движи се и ти и България сама ще ти се отблагодари.

ПС: С уважение и благодарност на всички дейни хора, живеещи в България, за ежедневните вдъхновенийца.

Истории за емигранти не ни трогват. Историите за поредните загубени приятели са друго нещо.