От много бързане накрая чакащият си ти

Опитай да ме разбереш: бързам, страшно много бързам, защото животът ме чака още с позвъняването на алармата.

Днешният свят прилича на въртележка – тези, на които им прилошава, просто слизат и наблюдават как другите се забавляват.

Аз искам да остана възможно най-дълго горе. Затова се опитвам да вляза във форма. Или поне в общоприетите норми. Страхът ми да не остана долу като безучастна публика ме смалява. Прави ме ключе, което отключва всички ключалки. Оглеждам се около себе си – другите се опитват да намерят мястото, към което принадлежат. Чудя се, когато могат да имат целия свят, стига да направят компромис със себе си, защо им е да принадлежат само на едно място.

Дълго време се питах какво казва лисицата, но не и какво казва вътрешното ми аз. Бях го оставила на тих режим, за да не ми попречи случайно, докато се опитвам да наваксам с бързането. А то през цялото време е алармирало за промяна. Ако послушам съветите му, е време да направя генерално разместване на приоритетите си. Пролетно почистване по средата на годината не на външния свят, а на вътрешния, който винаги е оставал някъде пренебрегван.

Слизам от въртележката, колкото да си почина за малко. Нещо ми казва, че няма да изглеждам губеща, ако го направя. Моят вътрешен глас е и най-добрият съветник – настоява да спра равнодушно да приемам, че второто място в собствения ми живот е запазено за мен, а други, къде-къде по-маловажни неща заемат първата позиция. Да си отгледам не цветя, а емоции, правещи денят ми по-цветен. Да спра да питам другите: „Как си?" и да запитам същото и себе си.

Да се впусна в експедиция на неизследваната част от мен, без карта на миналото и без компас за бъдещето.

Нуждая се от искрено извинение. От мен за мен. Това не е проява на егоизъм, а жест на обич. Извинение за всички пъти, в които съм се чувствала не на място, всички пъти, в които съм се влюбвала в грешния човек и съм си патила от това, всички пъти, в които не съм си позволявала малко шоколад преди лягане, защото е вредно да се яде през нощта. На въображаемия кантар блюдото със съвестта ми винаги е вземало превес, докато тези малки, на пръв поглед безвредни грехове, винаги са летели в облаците. Време е поне веднъж да обърна везната, ей така, от чисто любопитство какво ще стане, ако поне веднъж не постъпя така, както би се изисквало от моя милост.

Бунтарят в мен отдавна е на контра, преследва ме под формата на лош късмет: дали ще е изтърваният за минутка автобус или свършилата преди ден промоция в магазина на продукт, от който имам нужда. Малки делнични неща, които могат да повлияят на настроението ми за идните 24 часа. Точно заради такива дреболии, все още мислено редувам дните на „черни" и „бели" и основната разлика между двете е, че само при „белите" дни съм склонна да пусна тото или да направя нещо ново.

Защо ми е да бързам вече? Край на такситата и на fast food-a, добре познатите спестовници на време.  Искам да вървя по улиците и да се оглеждам във витрините на магазините, да имам време за разговор с познат, който съм срещнала случайно, докато се разхождам. Да почета книгата, която винаги нося в чантата си, за да оплътнявам времето си, докато чакам, но този път причината да я отворя, да не е тази.

Иска ми се да извикам: „Ето, нов човек съм!“, а в главата ми да звучи „Don’t worry, be happy“.

Защото младостта няма възраст. Майната им на стандартите.