Истината за добрия живот е някъде там...

Стана така, че в събота сутрин, когато се събудя и реша да се изстрелям скорострелно от къщи за първото кафе плюс разходка, вече не се обаждам на приятелките, с които израснахме заедно. Тези, най-скъпите на сърцето, с които се разбираме негласно. Не че не искам. Просто всяка от тях е на различна точка от глобуса в търсене на щастието си, така както те си го разбират. Случи се така, че първото сънено съобщение отива при Паки от Испания, за да уговорим плана за деня. После към нас ще се присъедини Алесандро от Аржентина с невъобразимо красивия си италиански приятел.  С френската агитка пък ще се играе федербал в Борисова. Уговаря се пикник в неделя с поредната мултикултурна компания, там националностите надвишават пръстите на ръцете. Как стана така, че английският се превърна във втори матерен език, а кръгът на познанствата ни се разширява с чуждоземни имена?

Достатъчно е да излезеш в събота вечер и да се пуснеш безцелно по централните улици, за да разбереш, че навсякъде жужат компании, говорещи на чужди езици. Понякога българският дори не се чува доминантно. Цветове, ръкомахания, английски, френски, испански… София е различна, колоритът се е променил. Дали поради обстоятелството, че България се превърна в предпочитана аутсорсинг дестинация поради високото ниво на младежка безработица в Европа, или пък (да не дърпаме дявола за опашката) относителната ни сигурност тук, на фона на зачестяващите актове срещу мира и хуманността на Стария континент – те пристигат.

Всеки ден от уста на уста, от Алберто на Хуан, от Ли на Чой се носи славата на нашата скъпа родина.

Някои от тях не крият, че са тук, защото не могат да си намерят работа там, откъдето са. Аз лично изпитвам известен скепсис, че в цяла Испания или Португалия, или Франция не може да се намери работа за млад и образован човек. Или пък започвам да подлагам на резонно съмнение компетентността на въпросните, но да не бягаме от сюжетната линия. Други казват, че са дошли тук заради приключението. Звучи, сякаш са решили да предприемат сафари в Африка, а не мисля, че можем да предложим подобни екзотики по нашите ширини. В този случай по правило решението е било взето едва ли не за една вечер и е било съпроводено с цъкането с език на роднини и приятели, в символ на дълбоко неразбиране не на пътуването, а на избора на дестинация, видиш ли. Трети, и може би най-незавидно малката група, са хора, които биха били успешни и тук, и в Танзания и на Северния полюс. Те твърдят, че

бизнес в България може да се прави, и откриват неексплоатирани ниши. Живеят в апартаменти в Лозенец, простиращи се на цял етаж в жилищен блок (не, не панелен), по запознатостта им със столичните добри ресторанти може да се изготви гурме карта, правят партита тип „Великият Гетсби”

и… децата им учат в частни английски училища. Не, не говорят български. „Разбират”, ама не говорят. От 10 години насам.

Намирам за много приятно това единство, смесване на култури, съжителство на езици и цветове. Любопитството към другия. Към неговия свят и неговото възприемане на реалността. Има съществени разлики, да! Точно това й е най-якото на София, именно сега тя е тази истинска европейска, космополитна столица, която не беше допреди няколко години. Всички сме тук, непосредствено едни до други и можем да научим от извора неща, които се учат с години живеене някъде в чужбина. Не страдам от неуместен и комплексарски патриотизъм, но не мога да опиша чувството на задоволство, което изпитваш, когато някой, живял тук вече няколко години, ти говори на почти безупречен български. С някакъв опит за местен уличен език, при това. Не учен по учебник български, дето и по новините не го ползват.

Когато ирландец и латвийка си говорят на български, за да го упражняват. Да си ги поправял бил. Как бе, ти вече си се разтопил от умиление.

Искат да разбират, питат постоянно за неща, както проговарящите. За социални явления, за това, кой е построил НДК, няма ли закон да забранява вдигането на шум след 22 часа, на Васил Левски се рецитира цялото име – Васил Иванов Кунчев… абе… сладки са!

И в следващия момент, чувала съм, били сме груби, ние, българите, и не сме се били усмихвали – тези са най-леките обвинения. Не сме отдавали дължимото отношение. Те си говорят за нас, трябва да знаете това. Хващам се на бас, че понякога не е много красиво истинското мнение зад притворната усмивка. При цялата ми липса на неуместния и комплексарски патриотизъм, за който вече стана дума, понякога това ми идва в повече. Всеки, който е живял в друга държава, не ходил на екскурзия, знае как стоят нещата. Или се адаптираш, учиш езика, културата, обичаите, особеностите… или си аут. Никой не си говори с теб на английски за твое удобство. На никой не му пука от и с какви обстоятелства идваш. Курсът е ускорен. Това е.

Имаме си нови софиянци, пъплят навсякъде, питат как се стига до Рилските езера, ядат мусака и задават вбесяващия въпрос – ся тва в крайна сметка българско ли е или гръцко, ядосват ни, разсмиват ни.

Остава и да се научат да говорят на нашия език. Поне малко. От кумова срама. Израза ще го преведа под линия за новите столичани следващия път.

Ако спадаш към групата на пришълците, виж няколко съвета за по-градско излъчване.