За голямото зло на малката липса и как да й противодействаш с понеделнишкото ново начало

Не че нещо, но това не е статия, хейтваща понеделника. Даже напротив, за мен понеделникът е специален поради простата причина, че този странен субект, предизвикващ нацупени гримаси на доста лица понякога, върху някои хора има обратен ефект.

И не заради нестихващия поток от доволни клиенти, минаващи през офиса. Понеделникът е специален по друг повод. Традиционно споделям вечерта с близка приятелка. Сега изниква идилична картинка с две мацки, подвили крака под себе си на дивана с чаши вино и изклепани с шоколад пръсти. Цък. Седим в нейния импровизиран офис. Ситуацията е идентична всеки път – аз правя боклук с фъстъците, които похапвам, докато прелиствам някоя книга. Тя си води телефонните разговори с притеснени туристи, кацнали по никое време на летището и оглеждащи се за „тяхното“ такси. А в промеждутъците си говорим. Или си мълчим. Но дори и да мълчим, пак общуваме.

Мълчанието между хората, които се познават дяволски добре, всъщност има приятен глас – спокоен, равен тон, който не наставлява, не поучава и си знае мярката. 

Не обсъждаме постоянно душевните си терзания. Всяка много добре знае от какво се нуждае другата, какво й липсва, какво я кара да мълчи, да крещи, да се смее или да се мръщи. Пропускам момента с плаченето, аз поне не си падам по това. В редките моменти, когато очите ми се насълзят поради една или друга причина, просто повдигам глава сякаш искам заблудилите се сълзи да се търкулнат наобратно в очните ми орбити, къдет според мен им е мястото.

 А нея – приятелката – не я бях виждала да плаче до вчера. Причината – липса. Липса на добро отношение, на уважение, на любов, на взаимност. И цялата тази липса идва от един човек – „нейния“ човек.

„Всички сме пълни с липси, приятелю“,

не спира да се върти в главата ми глупавият цитат. Всъщност не е глупав, даже носи в себе си голяма доза истина.

Което неизбежно води към следващия въпрос. Откога хората станахме като инвентаризационни описи?! Какво е това – липси, излишъци? Не може ли да получаваме приблизително толкова, колкото даваме? И още нещо, не може ли алъш-веришът с подобни чувства да се осъществява с човека, който сме си избрали?  Нека не бъдем максималисти – няма такова чудо като „Обичай, но бъди в пъти по-обичан/а!“. Говоря именно за взаимност, която очевидно невинаги се случва. Питам се защо трябва да страдаме заради невъзможността да споделяме сходни по количество и качество чувства с човека, който ги провокира у нас.

Не можем ли просто да загърбим липсата и да се усмихнем широко на излишъка?

Факт е, че отношенията с такива хора ни взимат много повече, отколкото си мислим. Оставяме ги да се промъкнат в живота ни като крадец в апартамента ни и докато спим ни ограбват времето, лаптопа, телефона, позитивизма, ключовете за колата. С кални подметки ни похабяват не само чувствата, ами и новото килимче пред балконската врата. Взимат ни част от надеждата, че там някъде има човек, който споделя стремежа ни към спокойствие, топлина и разбиране. И ни оставят кухото чувство, че сме можели да се защитим от това посегателство, но не сме. Хубавото в случая е, че изборът дали ще допуснем подобни емоционални мошеници в живота си, си е изцяло наш.

Истината е, че в конкретния случай „излишъците“, които са насочени към приятелката ми, идват от друга персона – тотално различна, абсолютно невписваща се в разграфения й свят. С непринудена усмивка, неприлично загоряла кожа (малко завиждам за тена, признавам) и вечно разрошена коса от карането на мотор, въпросният тип преминава през ежедневието й, покрай офиса й, а според мен и през мислите й, намигвайки небрежно, без да я ангажира с обещания, с присъствие, с отсъствие, със съобщения във вайбър по никое време, с каквото и да е. Той просто е там, когато в края на работната вечер й се иска да изпие чаша вино в компанията на чифт искрени очи. Да, слиза от апартамента над гаража офис с бутилка розе и с неосъзнатия си жест на внимание прави нещата да изглеждат една идея по-нешитави. Кара я да се смее, показва добро отношение с лек нюанс на грижовност, което определено не е за пренебрегване.

И така, като тегля чертата, обобщя, анализирам, синтезирам и прочие методи за оценка и самооценка в стил Родион Разколников, отново се връщам към понеделника с надежда.

Защото понеделниците са начало, а новото начало винаги ти дава шанс да усетиш по-малко „липса“ и повече „излишък“.

В този ред на мисли дори пуснат пакет солети от балкона над офиса е добро начало. А оттам нататък може би трябва сами да си помогнем, като погледнем на нещата от другата им страна, онази нешитавата, и осъзнаем, че невинаги това, което желаем най-силно, е най-доброто за нас. Хубаво е да отместим втренчения си поглед, за да видим, че животът винаги има по-добро предложение за нас и когато с едната ръка взима нещо от нас, с другата непременно ни дава.

Ето още нещо в подкрепа на идеята, че понеделник е добро време за смяна на гледната точка.