Преди да бръкнеш нагло в душата на другия, измий си ръцете

Неволно подслушвам разговори по улиците, в метрото, навсякъде! В брътвежа от думи успяват до мен да стигнат откъслечни фрази, които да ми дадат поле за размисъл. В задуха на юлския следобед съм извършила мини бягство – късна обедна почивка из потайностите на пресечките на „Дондуков“, когато пред мен минават две забързани жени, едната видимо изнервена изсъсква:

„И аз му казах – ако не се промени, да си ходи, това е, просто край“, при което нейната спътница не особено уверено и доста прибързано се съгласява, че алтернатива не съществува.

Отминават бързо, а в мен остава някаква горчивина, представям си човека, който ТРЯБВА да се промени, съзнателно да се измени и нагоди спрямо желанията на възлюбената. Представям си как душата му се опъва като ластик и в някакъв момент ще се скъса…

Не е ли най-голямото клише на света именно това – намразваме човека до нас поради същите причини, които са ни омагьосали в началото?

Очарованието на спонтанния характер изведнъж започва неистово да дразни с отсъствието на сериозност, стабилност или там която дума е удачна да контрастира. И, разбира се, другият сценарий – привлечени от хладината и сдържаността, след време се удивляваме на липсата на тръпка и пламък?

Непрекъснатото мрънкане неизбежно води до дистанция от отсрещната страна, защото никой не иска да се усеща моделиран и в капан. Пълноценните отношения не са тези, в които цари войната на егото и желанието за доказване на правота, а тези, в които хората се приемат такива, каквито са – в цялата им прелест и нелепост.

Все едно да принудиш детето си да стане икономист, докато най-голямата му мечта е операта…

Какво хубаво може да се сътвори под натиск, под зоркия поглед на неодобрението и размахването на пръст? Да се промениш, за да угодиш на някого, е най-голямата грешка на света. И всъщност дори не е реална промяна, а привидна поза тип хамелеон.

Едно от любимите ми словесни завещания на Блага Димитрова:

“В кратките и безкрайно дълги мигове, докато водим отчаяна борба за дихание, всеки един от нас изживява и преоценява най-важните епизоди от живота си, пропуснати възможности, грешките, непоправимото. В това пренаситено времетраене на последната минута и половина е най-интензивният вътрешен живот на човека, обречен на смърт.

Паметта изведнъж се превръща във въображение. С компактна скорост искаме да наваксаме всичко онова, което ни е предстояло занапред и ни е отнето.” 

Затвори очи и си представи този миг. Би ли поискал да изживееш живота си по същия начин? Ще съжаляваш ли за отношението си към човека, когото си обичал? С какви чувства ще гледаш на ожесточения поход, който си водил към най-милото ти същество?

В неподвижността на юлския следобед си мисля – обичам те, не с(м)е променяй. И ако след няколко години тропам инато с крак, настоявайки да бъдеш друга версия на себе си, ме остави и си отиди. Ще го заслужавам. И ти също.

БИТОВИЗМИТЕ СА НОВИТЕ ПЕТ КИЛОГРАМА