БРУТНО ВЪТРЕШНО ЩАСТИЕ

Мислете за смъртта поне пет минути на ден. Това ще ви излекува

0 коментара Сподели:

Мислете за смъртта поне пет  минути на ден. Това ще ви излекува. Този урок ще научите, ако някой ден отидете в едно от най-бедните кралства в света – Бутан. Но и страната, която е на 20-о място по щастие в света.

Проблемът ни е, че имаме твърде много време. И твърде малко време. Твърде малко време, за да постигнем всичко, което искаме, за да оставим нещо след себе си, за да си платим всички кредити… кредити най-вече към себе си. И твърде много време, за да казваме думата „Съжалявам”. Твърде много време, за да се тюхкаме колко много сме взели от себе си назаем и как все не успяваме да си го върнем.

„Какъв е смисълът на живота?”,  „Какво ще оставим на децата ни?”, „Какво е моето място в света?”– въпроси, въпроси, въпроси. ВЪПРОСИ. Не спират да жужат в главите ни и да се забиват остро и болезнено като сърдечни червеи. Къде отиде спокойствието ни?

Лято е, а не можем да се отпуснем дори докато гледаме красотата на разбиваща се в скала вълна.

Проблемите ни са всъщност като малките песъчинки, върху които стъпваме. Те са тук за малко. Но ние им даваме постоянен дом без наем завинаги в съзнанието си.

Предишни грешни решения се мултиплицират отново и отново, хранят се тревогите ни едни от други, докато не се превърнат в Годзила. Време е да натъпчете притесненията си поне за 2 месеца в гардероба със зимните дрехи. Залостете ги и не им давайте свобода да дишат. Не е безотговорно. Полезно е. Защото една картина може да се види в цялост само ако я гледаш отдалеч. Колкото повече се взираш в нея, толкова повече нищо няма да разбираш. Да можеш да изключваш ума си е може би един от най-големите таланти и най-нужни днес.

За бутанците будисти смъртта е част от живота ни. Нещо нормално. Като смяната на дрехите. Също и тревогата, скръбта и страхът. Не че не ги изпитват. Но за разлика от нас не се опитват да ги „преживеят”, „надскочат”, „излекуват”.  А просто ги приемат.

Наскоро прочетох, че наричат поколението, родено между 70-те и 90-те – поколението Why, или „Защо”. „Защо все на мен?”, „Защо да го правя?”, „Защо се случва това или онова?”,  „Защо сме тук”, „Защо не ме радва работата ми?”.

Може би наистина трябва да мислим за смъртта по няколко минути на ден. Веднага ми се иска да попитам: „Но защо трябва да правя такова депресиращо нещо?”. Ами може би защото така ще осъзнаем че сме тленни не по-малко от водораслите, които морето изхвърля. И в крайна сметка – и това ще мине.

Винаги ще има някой, който ще иска нещо от нас. Все ще можем да се справим и по-добре. По-успешно. По-богато. По-красиво.  Проблемите няма да спрат. Но в крайна сметка за това е тук лятото.

Да се отдадем на пълноценни дни с празни глави.  Само досадните комари и мухи имат силата да хапят през горещите месеци. А тях ги размазваме с една ръка.

А колкото до любимия ми Бутан – както сигурно знаете, това е единствената държава, която измерва развитието си с индекс за Брутно вътрешно щастие, а не с Брутен вътрешен продукт. И тъй като ние не можем да разчитаме на някой друг да се погрижи за нашия индекс „радост”, трябва сами да си го постигнем.

А дали ще сме от поколението „Защо”, „Как” или „Да върви по дяволите всичко” – само ние имаме право да си решим, единствено ние.

МАЛКО СЛЕД КРАЯ

Коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *