Нещата от живота

Когато ти и предразсъдъците ти заемете и двете седалки, не остава място за нови приятелства

Недоспала, уморена и крайно раздразнена (не, не просто защото съм жена), след изпит се прибирах към къщи. Оказа се, че ще съм сама на седалката в автобуса и вътрешно изтанцувах танца на радостта, че ще мога да поспя. Да де, ама понякога не става, както си го планирал. Тоест при мен почти никога нещата не вървят по план, което е доста несправедливо, защото ужасно много обичам да планирам и винаги съм горда, че знам точно как ще се случат нещата. Даже като примерен организиран човек си имам тефтер, където си записвам задачите за деня…

Та зад мен имаше бебе, което често си показваше гласовите възможности (пискливо, тънко гласче, което обхващаше само високите тоналности и ми бъркаше в мозъка), и котка ( в клетка в багажника ?!?) , която мяукаше по възможно най-жалния начин.

И първо я съжаляваш, после ти става досадно, накрая се ядосваш и се опитваш да игнорираш поредния дразнител… Но оптимистът в мен се събуди и  заговори „ Добре де, ако не друго, поне ми е широко’’. Е, да де, ама…

Автобусът спира. Качва се един мургав мъж, на видима възраст над 50, леко намирисващ. (Казвам леко, защото съм тактична… уж.) И къде да седне?! До мен, разбира се. Това беше добре изигран ход от страна на съдбата. Ей така, да ми покаже, че винаги може да стане и по-зле. Липсваше ми само някаква драматична музика като саундтрак!

„Страхооотно! Сега два часа ще се возя до тоя… Може ли тооочно тук да седне” – ядосано коментирах наум със себе си и вече дори оптимистът в мен беше съгласен.

Попътувахме някой друг километър и той ме заговори – още един добър ход на съдбата. Имаше хубави сини очи. Оказа се работник и пътуваше към морето за новия обект, на който нямало да му платят кой знае колко, но поне щял да види морето тази година…  Почернял беше от слънцето, а с мириса – свикнах. (Предполагам човек свиква с всичко.) Говорихме си за какво ли не. Разказа ми къде е пътувал, какво е видял, какви хора е срещал.

Женен бил от 20 години. Ядосвал се на жената главно, че гледала турски сериали, но вече всеки си имал телевизорче…

И двата часа минаха толкова неусетно. Почувствах се доста глупаво и повърхностно. Прецених за човека по външния му вид. Не помислих, че зад всеки има история и че най-вероятно тази история  не е от тези, които би разказал на детето си за лека нощ. Че е бил две години в Ирак и че там са изпадали зъбите му. Не помислих. Просто си стоях възмутена, очакваща 120 ужасни минути въздух.

Затова сега, когато навъсената продавачка ми продаде хляб, два лоши погледа и  едно безплатно сърдито „Моля”, не бързам да се възмутя. Защото със сигурност има причина за грубото поведение… Може би наистина някой яко й е прецакал деня… и живота. (А и, честно казано, и аз не съм същинско ангелче, когато не съм на кеф…) И най-малкото, което мога да направя, е да се усмихна на тази хваната в клопка душа.

Защото, каквато и да е историята на всеки, коя съм аз, че да го съдя. (И не, нямам татус, гласящ Only God can judge mе.)

… Едва ли ще те видя отново някога, но ти благодаря. Благодаря, че седна до мен и ме заговори. Че въпреки че гледах през прозореца, напълно игнорирайки те, ми зададе въпрос. Че ми припомни, че всички сме странни в очите на някого. Че всеки е преживял нещо и затова е такъв. Припомни ми да не гледам на лице. Защото някога и аз може да се окажа заключена в капана на живота (точно като онази котка в клета в багажника) и да завися само от милостта на някой друг, на когото, надявам се, няма да му стане досадно от момичето с кафявите очи.

За мъжа, седнал до мен.

Виж още как странността краси човека.