Такава съм я срещала в другите и в себе си, като бомба със закъснител или портокал с часовников механизъм, но много развален

Статистиката през 2010 година е, че в Япония на живота си са посегнали над 32 000 души. Това означава почти 90 самоубийства дневно. От 12 години насам броят на самоубийствата във втората по значимост икономика надхвърля 30 000 годишно. Особено фрапиращо е рязкото покачване на броя на самоубийствата сред хората, които са загубили работното си място. Най-често причината са депресии.

Защо започвам с тази информация? Защото заболяванията на психиката са сериозно нещо, на което в България се гледа с насмешка, а боледуващите са изолирани и често отхвърляни дори от близките си приятели, след като бъдат обявени за болни.

Не съм психолог за щастие, но не съм равнодушна към моралната позиция, която се заема, и обществения дискурс, който се поражда при различни събития. Никой не знае през какво преминава някой. Не бъдете психолози, не разбирайте от всичко, не казвайте, че сте имали и вие такъв период, в който сте мислили да се самоубиете, но не сте го направили. Това не е изказване на силен човек. Хората в подобна ситуация запазват съкровения си вътрешен свят за себе си и такива изказвания са срамни до болка.

Някой наистина замисли ли се по какъв начин се чувства човек, който зачерква всичките си инстинкти за самосъхранение и се мята от шестия етаж? Човек, който до вчера е бил шампион, успешен, красив и пример за възхищение.

Явно някои от медиите ни не са се замислили и чоплят в рани, а в допълнение публикуват нелепи изявления като например, че състезателката сама е пожелала да не заминава и е искала да се откаже от спорта. И понеже желанието й се е сбъднало, е преценила да се самоубие? Логиката, моля ви се. Аз не я откривам… помогнете ми.

Всичко й е било простено, ако е имала желание да се откаже от спорта. Това дори не знам как да го коментирам, защото лесна прошка след такива постижения не мисля, че се дава. Отказът понякога не е на човека, а на организма и ако бъде обвиняван за това от друг освен от себе си е жестоко.

Повярвайте ми, никой няма нужда от обяснения, че момичето е имало проблеми със съня и страхове. Една млада прелест, която до вчера е била златно момиче, определено е получила „специалното отношение“, което в комбинация със ситуацията се е отразило негативно, както може да се забележи.

Чувството „всеки е заменим“ особено заради отказ на организма ти да работи така, както желаеш, в такава сфера е ужасяващо. Не мога да разбера как някакви хора (немалка част) не допускат възможността момичето след здравословните си проблеми да е изпълнено от всички с чувство за вина заради неспособността си да се състезава. Толкова е лесно да се вярва в думи, които измиват погрешни действия.

Там, където всеки е чист, се оказва, че скрито царува огромната мръсотия. Там, където няма виновни, всъщност всеки е виновен, но не иска да понесе тежестта на присъдата върху собствения си гръб затова се потулва всичко.

Отвъд конкретния случай се появява друг феномен на неадекватната журналистика. Приятелите ми ме питат: „Какво очакваш от българските медии?“.

Очаквам няколко простички неща.

Като например, когато се случи следващата трагедия, защото такива ще има, в сутрешния блок да не чуя: „А вие как се чувствате?“, зададено към хора, които явно, видимо и очеизвадно страдат. Как може да се чувства човек след някакъв необратим и фатален случай? Защо са всички тези затормозяващи въпроси? Факти ли търсим, или вадим голи емоции на показ, за да вдигаме рейтинг. Рейтинг от какво? От зомбита, които сляпо вярват в чуваното? От средностатистически жени, които не могат да различат реалност от фантазия и си представят, че излъчваното по новините е част от турският им сериал, който ще започне след час?

Очаквам, когато се прави изявление по заплетен случай, медията да се ангажира с обективен анализ на фактите, а не просто с изливане на информация, а вие си правете заключения каквито си искате, защото всеки попитан може да излезе прав, а всеки невинен крив. Казват ми, че журналистите предават думите на свързаните със ситуацията лица, не си ги измислят, но къде е границата между това да предадеш информация, която ти се струва достоверна, и такава, която звучи нереалистично?

Очаквам хората да не им се връзват, но започна да цари такова спокойствие след изявленията.

Всичко, което се казва, или се приема за чиста монета, или се трансформира в чиста омраза. Нищо не очаквам и пак съм разочарована. Останалите състезателки не искали да играят. Не искат, защото знаят колко струва човешкият материал за „големите“, когато си отива младостта. Падаш отвисоко, а най-жестокото е, когато падналите войници са най-добрите.

ЖИВОТЪТ – ТОЗИ ЛЪСКАВ АМБАЛАЖ…ВИЖ ГО ТУК