План за действие на едно градско момиче

Отварям входната врата и светвам. Хвърлям якето на фотьойла от соца – от онези старите, с изкуствената кафява тапицерия. Събувам дънките и ги мятам върху и без това неоправеното легло. Време е за онова изгубено време и пространство след работа. Само че време за губене няма. Телефонът звъни, намирам го между завивките.

Чувам само: „Дъщерята на Донка е вече женена и има две деца“, и затварям, сякаш затръшвам врата. Или пък изобщо не го вдигам следващия път, в който звънне, без значение дали надписът на дисплея е член на семейството или мъжко име.

Каня в моите хотелски стаи непознати, работя на повече от едно място, мога да си позволя собствен апартамент, знам точно какво ми трябва и какво не. Позволявам си по един  „изгубен“ ден в месеца неща, които после ще ме е срам да разказвам. Без излишни сантименталности, моля. Бъди си същият, най-добрата версия на себе си и най-добре забрави номера ми.

От едно известно време живея със себе си, преди години – когато Студентски град не беше само мода, а задължение.

Опитвам се да я направя своя приятелка. Да я опитомя. Само косите й са моите бъдещи коси – които постоянно се заплитат заради перхидрола. Понечвам да я опозная, но не го правя, защото вече знам всичко за нея. Знам как си сресва косата и наистина няма нужда да се срещаме пак лице в лице. Сама си намирам квартира, сама играя на фондовата борса, наречена „връзки“. Сама изпускам метрото, но и сама карам служителя в НАП да ми помогне с данъчната декларация и изненадващо – той го прави.

Има два типа жени за мен – принцесите и тези, които се справят с живота по свой начин – несъвършен и объркан, пълен с пътувания с неясен край, със срещи, след който благодариш, че си се измъкнал невредим. Обобщено, като to do лист, аз съм от втория тип жени, защото мога съвсем сама:

-да завинтя крушка
-да преживея поредната раздяла
-да размразя хладилника
-да ударя една боя на новия ми апартамент в центъра
-да пътувам без билет (вече е 1,60! и рискът е огромен)
-да преинсталирам компютър
-да изям кутия със сладолед
-да отварям и затварям буркани
-да си позволя самостоятелна квартира
-да изпия 500 мл червено вино
-да ръководя екип
-да преценя кога да спра

А вие чували ли сте онзи израз „тя е пич, не се притеснявай!“. Тя е тази, която пие (почти) наравно с мъжете, решава ви проблемите хладнокръвно, спи прегърната без чувства. Танцува до зори в гей бар. Знае точно колко пари има в банковата сметка и къде да ги вложи – говорим за дългосрочна инвестиция – без заеми, без лихви от предишни любовни завоевания. Разбрала е значението на скъсването, събирането и пак скъсването, защото „изтъркването“ и „скъсването“ като глаголи са доста близки причинно-следствени връзки.

Изгърмяла е като с газов пистолет всичките надежди, една по една. И пак един по един, като с истинска маслена боя, е замазала всички спомени – няма кръпки, няма сгрешен нюанс боя.

  Не съжалявам нито за миг за това, че знам какво е source code, че харесвам Урхол, колкото никога навярно няма да харесвам някое от родните риалитита. Че знам кога да кажа „стига“, когато онзи Мост на влюбените вече не е Нашият. Когато колата му вече не е убежище, а някакъв затвор, от който искам да избягам. Чувала съм фразата: „Няма да скъсам с теб, искам ти да го направиш“, поне няколко пъти. Не ме е страх вече да затръшвам врати просто защото, ами, ще оцелея.

Ноктите ми още се чупят, един по един, компютърът ми забива, бравата ми се чупи и имам течове в банята, но наистина нямам нужда нито от ключар, нито от водопроводчик. Има достатъчно клиенти в къщите на принцесите.

Промените, пренасянето, новото място е онова безбрежно невидимо пространство (в мен), което се пази само за определен тип неопределена като оксиморон Стойност. Вече няма плюшени мечета, които да гушкам нощем, няма нужда. Мога да заспивам, да се събуждам и да покорявам на следващия ден – улици, посоки, морски пътечки и барове.

Не говорим тук за никакъв феминизъм или отричане, а за едно градско момче на 25, което определено има план. Да действа, доколкото може, вместо да й купуват каквото си поиска и да мисли за новата колекция в мола. Просто не е достатъчно в мой стил, разбирате ме. Сутрин вземам същото кожено яке от фотьойла и се забързвам за работа. Слушам „Ъпсурт“ и „Депеш Мод“ в слушалките, допада ми черно-бялата стилистика и не се страхувам от тъмнината.

За пренасянията има таксита, за разбити сърца има приятели, за земетресенията в живота има слаби, вторични трусове, от които възприемаме, че „не било чак толкова страшно“. Загасям светлината, слизам по стълбите. „Няма нужда да задържате вратата, благодаря!“, казвам на съседа от втория етаж . „Мога и сама“.

И ВИЖ СЕГА, СТИГАТ НИ ТОЛКОВА ПРИНЦЕСИ. ТРЯБВАТ НИ АЛИСИ