Всяко чудо до следващия статус

Всяко чудо за три дни, защото чесалките за езици нищо не струват, а живеем в демократична държава, където мнението на всеки е важно, но всъщност не интересува никого, освен ако не е масова позиция, с която са съгласни всички. Тогава чудесата продължават четири дни, а хората започват все повече да ти приличат на стадо. Обаче животът не се измерва само в дни, затова, когато един феномен стане чудовищно обсъждан, той понякога мотивира хората да се замислят. На някои им се получава, а на други – не, но важното е да доведе до градивни последици.

Спомняш ли си сагата „За всяко метро си има абитуриент“, която беше раздухана от медиите като животоспасяваща операция на справедливостта в държавата ни? Не знам откъде да започна, защото проблемите са толкова много и кървят като заклани мечти на дванадесетокласник след първите кандидатстудентски изпити.

Самохвалството е едно от нещата, които най-много ме дразнят в хората, защото не мога да преценя дали се правят добрини, понеже извършителите имат вътрешната нужда да бъдат по-човечни, или искат да бъдат потупани по рамото, хвалени, обожествявани и да се превърнат в национален пример за гордост. Не разбрах идеята на това да помогнеш на някой и след това с най-големи подробности и снимков материал да обявиш как си го спасил, как плюеш на всички, които не са го направили, и, разбира се, изводите са, че си страхотна личност, която в исторически план може да заеме мястото на Майка Тереза или Капитан Америка. 

Редом до самохвалството, което не трябва да се използва като начин на оцеляване, стои и въпросът с това, че няма отказано и ненаказано добро. Малко (даже немалко) е нелепо да приемеш помощта на някой, вероятно да го подведеш с факти, а когато историята приеме неочаквани размери и небивал интерес, реалността да се превърне в съвсем различна от първоначалната версия. Съответно това да засрами човека, разпространил целия случай.

Обаче всички много ги заболя от тази история, но не защото на всеки му пука за всеки един абитуриент, останал сирак далеч преди да навърши пълнолетие, за всяко едно семейство, теглило кредит, за да осъществи адекватен бал на детето си, съвсем не и заради масовата чалгаризация при младото поколение, което не уважава никой и нищо освен парите, лъскавите коли и възможността да блеснеш със средства вместо с наличие на сиво вещество и солидарност към нямащите.

Прощавайте моя здравословен скептицизъм към пукизма на хората, но мнението ми е, че всички много ги заболя от несправедливостта, защото всекидневно попадат в капана й като жертва или неин извършител.

На колко добрина си способен, когато никой не те вижда? Колко пъти си подминал нуждаещ се и си замълчал, когато е трябвало да говориш, въпреки че не обичаш да се вживяваш в ролята на герой или потърпевш?

Най-нелепи остават парадоксите, защото най-силно крещят „какво от това, че отиваш на бала с метро“ хора, които разполагат със собствени автомобили или всеки ден си хващат такси. Не, не всявам вина, но преди да говориш, се постави в обувките на другия, особено ако са за официален повод, защото лъскавите обувки са страшно неудобни и често крият под блясъка си рани.

Много е тежко да се опиташ да бъдеш като останалите, въпреки че знаеш, че не си такъв. Цял живот си имал пример за това и изведнъж масовката за пореден път да плюе на теб, а остатъците от осъзнаване да те спасяват медийно, защото са били по един или друг начин в твоята позиция на аутсайдер, на отхвърлен, неразбран и прочее. Обаче в спасителни пояси се превръщат и хора, които изобщо не са толкова дружелюбни при вида на протегната към тях ръка за помощ, но лаят разярено, когато някой друг е на пиедестала на срама. 

От толкова самаряни в държавата ни да го е срам човек да сподели за лошите си постъпки, които са довели до положителни развръзки.

Историята за всичко случило се е поредният урок, който трябваше да е разказан, за да ни напомня как в общество, наситено с приятелства и социални роли, има хора, които малко по малко са способни да загърбят човещината си в различни аспекти и да се превърнат във вълци от вида единак. Един за един, но един за всички трудно се открива. Този един може изобщо да не е имал бал и нищо да си няма, но без драматизиране.

Още нещо, което не си заслужава, е генерализирането, защото то е вечно новото вулгаризиране на мисълта. Затова, ако си мислиш, че има абсолютно добри и абсолютно лоши при подобни ситуации, си във филм, където си на абсолютно грешен път.

ТВЪРДЕ ЧЕСТО ГРЕШКАТА Е В ТВОЯ ТЕЛЕВИЗОР – БУКВАЛНО